— След четири месеца ще се проведат избори за кмет. Срокът за внасяне на кандидатурите изтича след три седмици.
— Щом казвате, Уолт, значи е така.
Кайт се засмя и вдигна ръка над главата си.
— Благодаря за това интервю на директора на полицията Макбет, макар да не съм убеден доколко е искрен, твърдейки, че не разбирал нищо от политическа риторика. Оставям ви на Майлс Дейвис… — Свали ръка и посочи прозорчето. Червената лампичка угасна и от тонколоните се разнесе нежният звук на тромпет. — Благодаря ви — усмихна се Кайт. — „Обещавам занапред в града да не умират повече Вери.“ Давате ли си сметка, че тази реплика е достатъчна да ви изберат за кмет?
— Благодаря за интервюто. — Макбет не показваше с нищо, че ще става от стола.
Кайт го погледна въпросително.
— Причу ли ми се, или наистина ме обвинихте в лъжа накрая? — прошепна бавно Макбет.
Кайт премига объркано.
— В лъжа ли?
— „Макар да не съм убеден доколко е искрен…“
— О, това беше… — адамовата ябълка на радиожурналиста подскочи —… беше шега, разбира се… просто… ъъъ… израз…
— Само ви поднасям — усмихна се Макбет и стана. — Доскоро.
Макбет излезе под дъжда с усещането, че занапред Уолт Кайт няма да е проблем.
А докато се возеше на задната седалка на лимузината, усещаше, че „Обелиска“, Дъф и болестта на Лейди също няма да са проблем. Защото умът му сечеше по-бързо отвсякога.
— Карай малко по-бавно — нареди той.
Искаше да се наслади на пътуването през града. През неговия град.
Все още не беше негов, наистина, но скоро щеше да стане. Защото Макбет беше непобедим. И въоръжен с перфектното лекарство.
Докато чакаха пред червен светофар, погледът му падна върху човек, застанал до пешеходната пътека, макар пред него да светеше зелена светлина. Голям черен чадър закриваше главата и горната част на тялото му. Макбет виждаше само светъл шлифер, кафяви обувки и едро черно куче, което той водеше на повод. И изведнъж го осени прозрение. Дали кучето се замисля защо някой го притежава, защо го държат на каишка. Получава малко храна: отредената му дажба. Точно колкото да предпочете сигурното пред несигурното. Точно колкото да бъде държано в подчинение. Само това го спира да не се нахвърли на стопанина си, докато той спи, да не му прегризе гръкляна, а после да узурпира къщата. Защото това не е никак трудно. Разбереш ли как се отваря вратата на килера с провизиите, това би бил най-логичният ти ход.
ТРЕТА ЧАСТ
Двайсет и пета глава
— От най-висококачествена вълна — продавачът поглади черния костюм на закачалката.
През витрината на магазина за мъжка мода се виждаше, че е заръмял лек дъждец, а вълнението във фиорда, причинено от силния вятър през последните дни, бе стихнало.
— Ти как мислиш, Бонъс? — попита Хеката. — Този костюм ще стои ли добре на Макбет?
— Нали щяхте да купувате смокинг?
— Както ти е добре известно, на църква не се ходи със смокинг, а през тази седмица Макбет го чакат доста погребения.
— Значи, да не ви показвам смокинги? — попита продавачът.
— Напротив. Покажи ни и костюми, и смокинги, Ал.
— Само ще ви обърна внимание: за галавечеря фракът и бялата риза са си класика.
— Благодаря, Ал, но не отиваме на дворцов прием, а на коктейл в кметството. Как ти се струва, Бонъс? Фракът не е ли малко… — Хеката премлясна — претенциозно облекло?
— Съгласен съм. В одеждите на старите пари новобогаташите изглеждат като клоуни.
— Добре тогава. Тъмен костюм и смокинг. Ал, ще изпратиш ли шивач до „Инвернес“? Пиши всичко на моя сметка.
— Смятайте го за уредено, сър.
— Искаме и смокинг за този господин.
— За мен ли? — възкликна изненадан Бонъс. — Но аз си имам хубав…
— Виждал съм го. Не ми го хвали. Трябва ти нов.
— Така ли?
— Постът ти изисква безукорна външност, Бонъс. Освен това работиш за мен.
Бонъс мълчеше.
— Ще изтичаш ли да донесеш още няколко смокинга, Ал?
— Разбира се. — Продавачът послушно припна надолу по стълбите с кривите си като обръч крака.
— Знам какво си мислиш — обади се Хеката. — Признавам, желанието ми да ви издокарвам в официално облекло е форма на демонстрация на власт, както навремето кралете са държали войниците и лакеите им да са добре облечени. Но какво да правя, като ми харесва.
Бонъс така и не разбра дали белите равни зъби на стареца са истински. Три бяха облечени в големи златни коронки.