— Като заговорихме за власт, как се казва онзи красив младеж, който присъства на вечерята в „Инвернес“? Каси?
— Да.
— На колко години е?
— На петнайсет и половина.
— Хм. Младичък е.
— Възрастта е…
— Не страдам от морални скрупули, но не споделям предпочитанието ти към млади момчета, Бонъс. Само ти обръщам внимание, че този е незаконно млад. И има опасност да ни навлече неприятности. Виждам, темата те кара да се чувстваш неловко. Да говорим за друго. Лейди болна ли е?
— Така твърди психиатърът. Тежка форма на психоза. Възстановяването ще отнеме време. Лекарят допуска, че ще я налегнат мисли за самоубийство.
— Той не е ли длъжен да пази лекарска тайна?
— Скоро доктор Алсакер също ще се нуждае от нов смокинг.
— Само прати фактурата — разсмя се Хеката. — Ще може ли да я излекува?
— По думите му — не и без болничен престой. Но ние не искаме това да се случва, нали?
— Да помислим… Обществена тайна е, че Лейди е един от най-важните съветници на директора на полицията, и няма да е добре през тези критични дни да се разчува, че е откачила.
— Всъщност психозата представлява…
— Да?
— Нищо — преглътна Бонъс.
Кое у Хеката винаги го караше да се чувства сконфузен тийнейджър? Не беше само заради подчиненото му положение. Имаше и нещо друго: нещо плашеше Бонъс до смърт, но той се затрудняваше да го назове. Не каквото виждаше в очите на Хеката, а което не виждаше. Ужасяваща нищост. Пустота и парализиращ нощен мрак.
— Така или иначе, исках да говорим за Макбет. Тревожа се за него. Променил се е.
— Така ли?
— Боя се, че е развил зависимост. Нищо чудно. Все пак говорим за най-пристрастяващия наркотик на света.
— Power?
— Да. Но не в прахообразната форма. Не съм допускал, че толкова бързо ще се пристрасти към властта. Вече успя да се раздели с чувствата, които го привързват към морала и ближните. Сега властта е единствената му любовница. Нали чу интервюто по радиото преди малко. Копелето щяло да става кмет.
— На практика като директор на полицията разполага с повече власт…
— И може да се погрижи ключова част от правомощията на директора да се прехвърлят на кмета, преди да се настани в кметския кабинет. Помни ми думата, Макбет си мечтае да покори този град. В момента се мисли за непобедим. Способен да ми се опълчи.
Учуден, Бонъс погледна Хеката — беше преплел пръсти върху дръжката на бастуна и разглеждаше отражението си в огледалото.
— Бонъс, би трябвало да е обратното: ти да ми съобщиш, че Макбет ми е вдигнал мерника. Нали затова ти плащам. Сега мъничкият ти мозък сигурно се чуди откъде ли съм разбрал. Питай де.
— Ъъъ… откъде разбрахте?
— Макбет сам го каза по време на интервюто, което чу и ти.
— Напротив. Той заяви, че преследването на Хеката няма да се ползва с приоритета, с който се е ползвало при Дънкан. Поне аз чух това.
— И не се ли учуди, че човек с политически амбиции обявява какво няма да направи за избирателите си? Макбет можеше да обещае да залови Хеката и да открие нови работни места, нали? Умелите политици винаги обещават реки от мед и масло. Но думите на Макбет не бяха предназначени за избирателите, Бонъс, а за мен. Без да се налага, той публично ляга в краката ми и ми размахва опашка. Именно когато хората ти се подмилкват, трябва да бъдеш най-бдителен.
— Според вас той иска да спечели доверието ви… — Бонъс гледаше Хеката, за да се увери, че е на прав път — … и се надява с изявлението си да ви успокои, вие да свалите гарда и после да се отърве от вас?
Хеката отскубна черен косъм от брадавица на бузата си и го огледа внимателно.
— Стига да искам, мога да размажа Макбет като хлебарка. Но аз съм инвестирал много в него, за да го поставя на сегашния му пост. А едно нещо мразя най-много: неизгодните инвестиции. Затова, Бонъс, искам да си държиш очите и ушите отворени и да разбереш какво е намислил. — Хеката разтвори ръце: — Охо, ето го и нашия Ал с още смокинги. Да намерим подходящ за дългите ти пипала.
— Ами ако не успея да разбера? — преглътна с мъка Бонъс.
— Ами тогава няма да си ми нужен, скъпи Бонъс.
Изрече го нехайно и го придружи с уж невинна усмивка. Бонъс потърси какво се крие зад усмивката. Откри единствено нищост. Тъмнина и студ.
— Гледате циферблата — нареди доктор Алсакер и започна да люлее джобния си часовник пред лицето на пациентката. — Отпускате се. Ръцете и краката ви натежават. Чувствате умора. Заспивате. Няма да се събуждате, преди да кажа „кестени“.