Дъф сви рамене.
— Ето това е моят проблем, Джонсън. Хъч ще продължи с опитите да нарочи някого за аутсайдер, а всъщност аутсайдерът ще си остава той. Предпочитам тази роля да заема друг, някой по-кротък, примирил се с участта си. Но понеже Хъч е злобен скандалджия, смята, че е изял достатъчно бой и е дошъл редът и други да си изпатят. Ще продължава да разбунва духовете на борда. Не е лош механик, но без него екипажът ми ще бъде по-сплотен.
Чу се шумно сръбване.
— Ще попиташ: защо тогава не го разкарам. Ще ми зададеш този въпрос, защото не си моряк и не си запознат с трудовите договори, утвърдени от Моряшкия съюз. Не мога да се отърва от Хъч, докато не намеря обективна причина да го оставя на сушата, физическото посегателство върху член на екипажа ми дава достатъчно основание…
Дъф кимна.
— Трябва ми само съгласието ти и подписа ти. Останалото ще го уредят другите свидетели.
— Беше на шега, капитане. Няма да се повтори.
— Знам. — Капитанът се почеса под брадичката. — Както казах, нямам навика да се ровя из миналото на екипажа ми. Но ти приложи хватка на Хъч, която съм виждал да използват само две професионални групи: военната и морската полиция. Общият знаменател е „полиция“. Сега искам да чуя истината.
— Истината?
— Да. Той ли те удари пръв?
Дъф изгледа продължително капитана. Той навярно отдавна се бе досетил, че Клиф Джонсън не е истинското му име и че никога не е работил в корабна кухня. Капитанът молеше само за фалшив подпис. Когато — ако изобщо някога — започнат да разпитват кой е този Джонсън, Дъф отдавна щеше да е духнал на стотици километри от кораба.
— Ще ви кажа истината — съгласи се Дъф и капитанът се надвеси над масата. — Беше просто шега.
Капитанът се облегна назад. Отпи от кафето. Погледът над чашата беше прикован право в Дъф. Не в очите, а по-нагоре, в челото му. Адамовата му ябълка подскочи и капитанът погледна надолу, докато преглъщаше с мъка. После тресна празната чаша върху масата.
— Джонсън?
— Да, капитане?
— Харесваш ми.
— Моля?
— Нямам причини да смятам, че симпатизираш на Хъч повече от когото и да било на борда. Но не си доносник. Това обърква плановете ми да се разделя с Хъч, но показва колко си принципен. Уважавам хората с принципи, затова прекратявам темата. Страдаш от морска болест и лъжеш, но такива като теб са ценни кадри на борда. Благодаря за кафето.
Капитанът стана и излезе.
Дъф поседя няколко секунди, взе празната чаша и я отнесе в камбуза. Сложи я в мивката, затвори очи, опря длани о студения метален плот и едва овладя позива да повърне. Какви ги вършеше? Защо не призна истината? Че Хъч действително си е най-обикновен бабаит?
Отвори очи. Погледна отражението си в касеролата, окачена пред него. Сърцето му подскочи. Без да усети, шапката се беше вдигнала до косата и откриваше челото му. Сигурно Хъчинсън я беше дръпнал по време на кратката им схватка. Белегът блестеше върху челото като дебела бяла следа след прелетял по небето самолет. Белегът. Ето това бе гледал втренчено капитанът, докато разговаряха.
Дъф затвори очи и си наложи да запази спокойствие и внимателно да премисли случилото се.
Потеглиха от пристанището рано. Вестниците още не се бяха появили по уличните будки. Значи, няма как капитанът да е прочел в пресата съобщение, че полицията издирва Дъф. Но може да е видял лицето му по време на излъчената снощи пресконференция. Появи ли се шок в очите на капитана, когато видя белега — ако изобщо го беше видял? Не. Защото капитанът, като добър актьор, не би издал, че го е разпознал, преди да повика подкрепление. Понеже не можеше да направи почти нищо, Дъф предпочете да приеме, че капитанът не го е познал. Ами другите? Невъзможно. Дъф стоеше гърбом към тях, когато капитанът заповяда да напуснат салета. Само Хъчинсън го виждаше в лице. Дори да беше видял белега, Хъчинсън не му приличаше на човек, който се задълбочава във вестници.
Дъф отвори очи.
След две денонощия, в сряда, щяха да пристигнат в Капитол.
Четирийсет и осем часа. Две денонощия кротуване. Все някак ще устиска.