Кметът подръпна най-долната гънка на гушата си.
— Значи, няма да се явиш на изборите, но в замяна искаш да затворя „Обелиска“?
— Просто смятам, че политическото и административното ръководство на града трябва да бъде последователно в прилагането на законите. В противен случай може да бъде заподозряно, че е купено от онези, които безнаказано погазват правилата.
Кметът премлясна. Все едно дете смуче маслина, помисли си Макбет, или нещо, чийто специфичен вкус изисква време, за да му свикнеш.
— Тук става дума за редица нарушения, но, както отбелязах, е трудно да се провери доколко слуховете са верни — промърмори сякаш на себе си Туртел. — Ще отнеме време.
— Е, и?
— Ще подготвя Комисията, че е възможно да постъпи информация, която да наложи затварянето на казиното. Между другото, къде е красивата Лейди? Очаквах да присъства, с Дънкан бяха…
— За жалост е леко неразположена. Нищо сериозно.
— Ясно. Поздрави я от мен и й пожелай бързо оздравяване. Е, да слезем да поднесем съболезнования на семейството.
— Ти върви пръв, ще мина след теб.
Туртел се помъкна надолу по стълбите. Притисна ръката на госпожа Дънкан между дланите си. Устните му се размърдаха, а главата му се наклони в искрено съчувствие. Наистина приличаше на костенурка. Една негова реплика обаче упорито се загнезди в ума на Макбет. Как беше? „И морето е начин да се измъкнеш.“
— Всичко наред ли е, шефе? — попита Ситон.
По време на церемонията остана отвън. Църквите не му понасяли. Макбет не възрази. Ако някой искаше да му види сметката, едва ли щеше да го причака в църквата.
— Проверихме всички пътнически кораби, напускащи града — каза Макбет. — Някой обаче сети ли се да провери товарните?
— За пътници без билети ли?
— Да. Или да провери екипажа.
— Съмнявам се.
— Разпрати подробен словесен портрет на Дъф до всички кораби, напуснали пристанището в и след деня на бягството му. Веднага.
— Слушам, шефе. — Ситон взе стълбите на два разкрача и се изгуби зад ъгъла.
Мередит. Мередит вече я нямаше. Ала белегът в сърцето му си остана. И въпреки това Макбет нямаше да отиде на погребението й. Защото за него тя отдавна беше мъртва; от толкова време, че отдавна бе забравил коя е била. Изтърколиха се толкова години — дори той вече не помнеше кой е бил навремето.
Прехвърли тежестта на другия си крак. Платът жулна бедрото му, замириса му на влажна вълна. И той потрепери.
Двайсет и седма глава
Дъф стоеше в камбуза и надничаше към екипажа в салета. Бяха се наобядвали и сега си свиваха цигари, водеха тихи разговори, смееха се, пушеха, пиеха кафе. Само един седеше настрани. Хъчинсън. За понесения пердах говореше голяма лепенка с телесен цвят на челото му. Докато пафкаше цигара, Хъчинсън се опитваше да се преструва на замислен върху въпрос, който изисква концентрация, но не беше достатъчно добър актьор, за да прикрие смачкания си фасон.
— Утре пристигаме — обади се стюардът. Пушеше, облегнат на готварската печка. — Бързо се учиш. Хвана ли те вече желязото?
— Моля?
— Ще останеш ли и за следващия рейс?
— Не. Но благодаря за предложението.
Стюардът сви рамене. Дъф проследи с поглед как един закъснял за обяд моряк крепи чинията си. Насочи се към масата на Хъчинсън. Като вдигна глава обаче и видя кой седи там, се сбута до друга маса, където всички места вече бяха заети. Хъчинсън забеляза рязката маневра на моряка, съсредоточи се още повече върху цигарата си и премига бързо няколко пъти.
— Остана ли нещо от вчерашния чийзкейк?
Дъф се обърна. Питаше главният механик. Стоеше пред летящата врата, изпълнен с надежда.
— Съжалявам — сви рамене стюардът. — Ометоха го.
— Момент — обади се Дъф. — Май остана едно парченце.
Влезе в хладилното помещение, намери чиния, увита във фолио, и се върна. Подаде парчето на главния механик.
— Ама е студен.
— Не ми пречи — увери го механикът и се облиза лакомо. — Така го обичам.
— Да те питам…
— Кажи?
— За Хъчинсън…
— Какво?
— Вижда ми се малко… потиснат. Капитанът смята, че си вършел добре работата. Така ли е?
Механикът поклати неопределено глава и изгледа колебливо Дъф.
— Бива го.
— Ще е хубаво някой да му го каже.
— Кое?
— Че го бива.
— И защо?