— Благодаря, сър. Идвам само да ви осведомя за една днешна среща.
— Слушам те. — Макбет се прозина.
Ленокс си пое дъх. Поколеба се. Имаше избор измежду милиони встъпителни реплики. Между хиляди начини да формулира едно и също съобщение. Между стотици думи. И въпреки това всичко се свеждаше до две възможности.
Макбет смръщи чело.
— Сър — обади се администраторът. — От масата за блекджек настояват за още едно крупие. Образувала се е опашка.
— Идвам, Джак. Извини ме, Ленокс, но обикновено Лейди се занимава с тези неща. Продължавай.
— Срещата… — Ленокс се замисли за жена си и децата.
За къщата. За градината. За спокойния квартал, където децата можеха да излизат, без да се боят от нищо. За университета, където предстоеше да следват. За заплатата, защото без заплатата всичко това би било немислимо. За допълнително докараните доходи, които пък му позволяваха такъв стандарт. Не го правеше за себе си, а за семейството, за семейството, за семейството. За семейството си, а не за къща във Файф или…
— Да?
Входната врата се отвори.
— Шефе!
Ситон влезе запъхтян.
— Пипнахме го, шефе.
— Кого?
— Дъф. Оказахте се прав. Качил се е на борда на кораб, отплавал от тукашното пристанище. М/К „Гламис“.
— Супер! Разговорът ни ще почака, комисар Ленокс. Налага се да вървя.
Ленокс остана седнал. Другите двама изчезнаха през вратата.
— Зает човек е Макбет — усмихна се администраторът. — Кафе, сър?
— Не. — Ленокс се вторачи право напред. Навън вече се спускаше мрак, но до следващата доза имаше няколко часа. Цяла вечност. — Впрочем, размислих. Ако обичате, направете ми едно.
Цяла вечност за човек без капка твърдост.
Двайсет и осма глава
— Къде отиваш? — попита Мередит.
— Не знам. — Дъф се опита да я погали по бузата, но не я достигна. — Имам адрес, но нямам представа какво ме чака там.
— Тогава защо ще ходиш?
— Някой го е записал непосредствено преди смъртта на Банко и Флинс. Определил го е като „сигурен пристан“. Ако и те са бягали, има изгледи да се окаже удобно убежище за мен. Просто е единствената ми възможност, скъпа.
— Добре тогава.
— Къде сте?
— Тук.
— Къде е това „тук“? И какво правите?
— Чакаме те — усмихна се Мередит. — Все още празнуваме рождения ден на Юън.
— Болеше ли?
— Малко. Но нали мина.
Дъф усети буца в гърлото си.
— Юън и Емили много ли се изплашиха?
— Шшт, скъпи. Да не говорим за това…
— Но…
Тя запуши устата му с длан.
— Тихо. Спят, ще ги събудиш.
Ръката й му пречеше да диша. Опита се да я отмести, но тя беше прекалено силна. Дъф ококори очи.
В тъмното над него се бе надвесил човек. Той му беше запушил устата. Дъф понечи да извика и сграбчи косматата китка, ала противникът му беше много як. Сумтенето го издаде. Хъчинсън. Механикът се наведе и прошепна в ухото му:
— Да не си гъкнал, Джонсън. Или, по-точно, Дъф.
Бяха го разкрили. Дали бяха обявили награда за залавянето му? Жив или мъртъв го искаха? Часът на разплатата удари. Нож? Шило? Чук?
— Чуй ме, Джонсън. Събудим ли моряка на горната койка, с теб е свършено, ясно?
Защо механикът го събуди, вместо направо да му свети маслото?
— Когато акостираме в Капитол, полицията ще те чака на пристанището. — Хъчинсън си отмести ръката. — Предупреден си. Сега сме квит.
Вратата се отвори и в каютата за миг нахлу светлина. После вратата се плъзна обратно и Хъчинсън изчезна.
Дъф премига в мрака. Дали и Хъчинсън не беше част от съня? Някой се закашля на горната койка. Дъф нямаше представа кой спи там. Нали всяка вечер лягаше на различно място. Стюардът обясни недостига на легла на борда с пренасянето на „някакви адски важни муниции“. Наложило се да изнесат койки от няколко каюти и да складират вътре част от боеприпасите, защото разпоредбите за транспортирането на експлозиви на борда на плавателен съд не допускали струпване на голямо количество запалими вещества в едно корабно помещение. Само членовете на екипажа от командния състав имаха правото на постоянна койка. Дъф спусна крака на пода и бързо изскочи в канижела — корабния коридор. Гърбът на мръсната тениска с надпис „Esso-Т“ приближаваше трапа към машинното.
— Почакай!
Хъчинсън се обърна.
Дъф притича до него на пръсти.
Очите на машиниста блестяха, но предишната злоба я нямаше.
— Какви ги говориш? — попита Дъф. — Полиция? Били сме квит?