Макбет плъзна лъча по масите, застлани с бели покривки, по догорелите свещи, по недоизядените порции. Вцепени се, когато светлината се отрази в две жълти очи, втренчени в него и Лейди. Тя нададе вик. Макбет бръкна под якето си. Мършавото, жилесто тяло, което зърна за миг, бързо изчезна в мрака, но той вече стискаше сребърния кинжал.
— Спокойно, любов моя. Беше куче. Сигурно е усетило миризмата и се е вмъкнало. Ето, отиде си.
— Искам да се махна оттук! Изведи ме веднага! Не издържам повече!
— Добре, добре, видяхме достатъчно. Сега се прибираме в „Инвернес“.
— Казах да се махаме оттук!
— Какво имаш предвид? Къде да идем?
— Надалеч!
— Но…
Той не довърши изречението. Само мисълта си: „… няма къде другаде да отидат.“ Едва сега се замисляше за това.
Повечето хора си имат семейство, бащин дом, роднини, лятна вила, приятели. А те с Лейди имат само „Инвернес“ и един другиго. Но досега и през ум не му бе минавало, че не е достатъчно. Едва сега си го помисли. Сега, когато предизвикаха съдбата и Макбет беше напът да изгуби Лейди. Тя трябваше да се върне, да се събуди, а той трябваше да я изведе от капана на мрака, в който бе попаднала. Затова именно я доведе тук. Ала дори триумфът не беше в състояние да я откъсне от умопомрачението и да я върне в реалността. А точно сега Макбет се нуждаеше от нея, от трезвия й ум, от твърдата й ръка. За какво му е тази разкисната жена, която не забелязва нищо около себе си.
— Открихме Дъф — съобщи той, докато бързо я водеше към изхода. — Ситон отлетя за Капитол. В два часа М/К „Гламис“ ще застане на кей.
Навън вече се беше съмнало, но всички прозорци на „Обелиска“ бяха затъмнени. Вътре се бе настанил вечен среднощен мрак. Игрални маси, които Макбет не си спомняше да са подминали, изведнъж изникнаха пред светлия лъч на фенера и им препречиха пътя. Килимът погълна звука от стъпките им. Стори му се, че чува ръмжене и тракащи кучешки челюсти зад гърба си. Къде, по дяволите, беше скапаният изход?
Ленокс стоеше сред зелената трева. Беше паркирал колата на главния път и си бе сложил слънчеви очила.
Една от причините да не иска да живее във Файф беше именно прекалено ярката светлина. Вече усещаше как слънцето жури бледорозовата му кожа, сякаш всеки момент ще пламне като проклет вампир.
Но Ленокс не беше вампир. Нали? Някои неща се виждат едва когато се приближиш на непосредствено разстояние. Това важеше и за бялата къща отпред. Само от съвсем близо се виждаше, че белите стени са осеяни с малки черни дупки.
Двайсет и девета глава
— Добре дошъл на борда. — Капитанът на М/К „Гламис“ поздрави лоцмана, току-що стъпил на капитанския мостик. — Ще ми се днес да пристигнем по разписание. На брега ни очакват.
— Ще се уреди. — Лоцманът се ръкува с капитана и зае мястото си до него в щурманската рубка. — Стига двигателите да работят нормално.
— Не знам да има повреда…
— Един от механиците ви помоли да го откарат с пилотския катер до брега. Трябвало да вземе машинен елемент, нужен на главния механик още при приставането на кея.
— Така ли? — изненада се капитанът. — За пръв път чувам.
— Сигурно е дреболия.
— Кой е този механик?
— Хъч-нещо си. Ето ги. — Лоцманът посочи катера, който бързо се отдалечаваше от кораба.
Капитанът вдигна бинокъла. На кърмата видя шапка с тигрова шарка, а върху гърба на бялата тениска — емблемата на „Esso-Т“.
— Какво те притеснява? — попита лоцманът.
— Никой не напуска борда на моя кораб без мое знание. Особено днес. — Свали микрофона на интеркома и натисна копчето за връзка е камбуза: — Стюард!
— Да, капитане — обади се глас отсреща.
— Изпрати Джонсън с две кафета.
— Идвам, капитане.
— Казах да дойде Джонсън, не ти.
— Получи стомашни спазми, капитане. Оставих го да полежи, докато акостираме.
— Провери дали си е в каютата.
— Слушам.
Капитанът отпусна копчето.
— Три градуса ляво на борд — даде указание лоцманът.
— Слушам — отвърна щурманът.
Комисар Ситон беше предупредил, че най-безопасно е вече осведомените, тоест капитанът и радистът, да останат единствените в течение — да не би по поведението на околните Дъф да се досети, че е разкрит. Ситон и двама от най-добрите му бойци щяха да причакат кораба на пристана, да се качат на борда и да заловят Дъф. Ситон подчерта: по време на акцията иска екипажът да е евакуиран, за да се избегне вероятността да има ранени, ако се стигне до стрелба. В ушите на капитана последното прозвуча по-скоро „като се стигне до стрелба“.