— Капитане! — обади се стюардът по интеркома. — Джонсън спи като младенец в койката си. Да го съ…
— Не! Остави го да спи. Сам ли е в каютата?
— Да, капитане.
— Добре! — Капитанът си погледна часовника.
След час всичко ще приключи, той ще се прибере при жена си и ще почива два-три дни. Само утре му предстои да се яви в корабното дружество по повод доклада на застрахователната компания за подозрително много случаи на една и съща болест сред екипажа, работил в трюма на М/К „Гламис“ през последните три години. Някаква кръвна инфекция.
— Курсът изглежда добър — прецени лоцманът.
— Да се надяваме — промърмори капитанът. — Да се надяваме.
Един и десет. Преди петнайсет минути голяма еленска глава изскочи от часовник на стената и измуча. Ангъс се огледа. Вече съжаляваше за избора на мястото. Макар по това време на деня в „Зидаря“ да киснеха само безработни лентяи и пияници, все пак в този бар обикновено се събираха бойците от Спецотряда и ако някой от Главното управление видеше Ангъс да разговаря с журналиста, новината бързо щеше да стигне до ушите на Макбет. От друга страна, му се струваше по-малко подозрително да го видят в бара на Спецотряда, отколкото в някоя дупка из града.
Но на Ангъс цялата работа не му харесваше. Еленът не му харесваше. Не му харесваше, че журналистът се бави. Досега Ангъс щеше да си е тръгнал сто пъти, ако това не беше последната му възможност.
— Извини ме за закъснението — прозвуча познат характерен глас.
Ангъс вдигна глава. Само тембърът издаваше, че мъжът срещу него, облечен в жълт непромокаем костюм, е Уолт Кайт. Известният радиожурналист упорито отказваше да се появява по телевизията и да го снимат във вестници и светски списания, защото според него външният вид само отвличал вниманието от същественото; словото било алфата и омегата.
— Дъжд, задръствания — оправда се Кайт, докато разкопчаваше якето си. От рядката му коса се стичаше вода.
— Тук винаги вали и винаги има задръствания — отбеляза Ангъс.
— И те редовно ни служат за извинение. — Радиожурналистът седна срещу него. — Всъщност веригата на велосипеда ми се откачи.
— Не съм допускал, че Уолт Кайт лъже.
— Радиожурналистът Кайт никога не лъже — усмихна се накриво Кайт. — Но човекът Кайт не е толкова образцов.
— Сам ли си?
— Винаги. Казвай сега какво спести по телефона.
Ангъс си пое дъх и започна. Не изпитваше и частица от нервността, с която изложи въпроса пред Кейтнес и Ленокс. Вероятно защото зарът вече бе хвърлен; нямаше връщане назад. Използва приблизително същите думи като вчера в „Естекс“. Осведоми Кайт и за срещата с Ленокс и Кейтнес. Каза му всичко. Имената. Подробностите за наказателните акции в клуба на „Норс Райдърс“ и във Файф. Заповедта да изгори бебешкото трупче. Докато разговаряха, Кайт посегна за салфетка от поставката върху масата и взе да си бърше пръстите, почернели от смазочно масло.
— Защо избра мен? — поинтересува се той и си издърпа още една салфетка.
— Защото минаваш за смел журналист с независимо перо.
— Приятно ми е да чуя, че хората мислят така. — Кайт огледа изпитателно Ангъс. — За толкова млад полицай се изразяваш много изискано.
— Следвал съм богословие — сви рамене Ангъс.
— Това обяснява и изказа ти, и причината да се подложиш на такъв риск. Вярваш, че добрите дела ще те вкарат в рая.
— Грешиш, господин Кайт. Не вярвам нито в рая, нито в божественото.
— Говорил ли си с други журналисти — повече или по-малко независими?
Ангъс поклати глава.
— Добре. Защото, ако ще се захващам с този случай, искам да бъда единствен. Затова нито дума на мои колеги. Разбрахме ли се?
Ангъс кимна.
— Как да се свързвам с теб, Ангъс?
— Телефонният ми номер е…
— Без телефони. Дай адрес.
Ангъс го написа върху омазнената салфетка на Кайт.
— Оттук нататък какво следва?
Кайт въздъхна тежко. Като човек със съзнанието, че му предстои трудоемка задача.
— Първо трябва да проверя някои факти. Това е сериозен случай. Не искам да ме хванат в грешка или да ме заподозрат, че обслужвам нечий интерес.
— Интересува ме само истината да излезе наяве и Макбет да бъде спрян.
Явно беше повишил глас, защото Кайт се озърна в полупразното заведение, за да се увери, че никой от малцината посетители не ги е чул.
— В такъв случай значи лъжеш, че не вярваш в божественото.