— Бог не съществува.
— Говоря за божественото в човека, Ангъс.
— Не, говориш за човешкото в човека, Кайт. Да искаш да постъпиш правилно, е също толкова човешко, колкото и да сгрешиш.
Кайт кимна бавно.
— Добре. Все пак от двама ни ти си теологът. И макар да съм склонен да ти повярвам, трябва да проверя фактите. И теб в лично качество. Това се нарича… — стана и закопча якето на непромокаемия си костюм —… независима журналистика.
— Кога очакваш материалът да излезе? — Ангъс си пое въздух и го издиша. — Не вярвам на Ленокс. Ще ме изпее на Макбет.
— Ще работя приоритетно по твоя сигнал. Надявам се за два дни да подготвя репортажа. — Кайт си извади портфейла.
— Благодари, но държа да си платя кафето.
— Както желаеш. — Кайт си прибра портфейла. — Екземпляри като теб се срещат много рядко в този град, нали знаеш?
— На изчезване сме — усмихна се бледо Ангъс.
Проследи с поглед отдалечаващия се журналист. Озърна се в заведението. Не забеляза потенциални шпиони. Всички изглеждаха заети с нещо свое. Два дни. Трябваше да оцелее още два дни.
Ситон не харесваше Капитол. Не харесваше нито широките булеварди, нито величествените стари сгради, където се помещаваха парламентът и други официални учреждения, не харесваше зелените паркове, библиотеките и операта. Не харесваше уличните художници, малките готически църкви и катедралата, претрупана до смехотворност с декоративни орнаменти. Дразнеха го усмихнатите хора, насядали в ресторантите по тротоарите, разкошният национален театър с помпозни постановки, непонятни диалози и властолюбиви крале, които умират в последното действие.
Затова Ситон предпочиташе да си стои така, гърбом към града и с поглед, зареян в морето.
Намираха се в пристанищна канцелария и наблюдаваха приближаващия се М/К „Гламис“.
— Сигурен ли сте, че не искате подкрепление? — попита служител с емблема на капитолската полиция върху униформата.
Преди пристигането на Ситон поспориха докъде се простира юрисдикцията на неговия град, но кметът на Капитол се оказа склонен на компромис, отчасти защото — както сам се изрази — ставало дума за убийство на полицай, извършено в друг град, отчасти защото на борда на плавателните съдове се допускали изключения.
— Благодаря за предложението, но съм напълно сигурен — отговори Ситон.
— Добре, но след като го арестувате и го свалите на сушата, поемаме ние.
— Разбира се. Дотогава дръжте под око парадния трап и кораба.
— Няма да се измъкне, комисар Ситон. — Полицаят от Капитол посочи двете шлюпки с цивилни полиции на петдесетина метра от кея. Преструваха се, че ловят риба, но стояха в готовност да уловят Дъф, ако реши да скочи във водата.
Ситон кимна. Неотдавна самият той предложи помощта си в подобна пристанищна канцелария. Тогава Дъф отхвърли предложението му — глупакът му с глупак. Сега ролите бяха разменени. Дъф щеше да го усети. И то много осезателно. В продължение само на няколко секунди, които щяха да му се сторят безкрайни. Полицаите от Капитол, разбира се, не бяха запознати със заповедта на Макбет: Дъф да не бъде отведен, а да бъде отнесен на сушата — в чувал за трупове.
Корабът даде на заден ход. Водата се разпени и повърхността й побеля. Забълбукаха мехурчета като от шампанско. Ситон зареди картечния си пистолет „Хеклер и Кох“.
— Улафсон? Рикардо? Готови?
Двамата спецбойци кимнаха. Разполагаха със скица на кораба и знаеха къде се намира каютата, където спи Дъф.
Хвърлиха въжета към сушата, едно от носа и едно от кърмата, на брега ги завързаха за швартови „пушки“ и ги стегнаха. Корпусът на кораба леко се опря о кея. Спуснаха парадния трап.
— Сега! — изкомандва Ситон.
Хукнаха към кея и се качиха по трапа. Екипажът ги гледаше изумено. Капитанът явно бе успял да запази всичко в тайна.
На бегом слязоха по железен трап, покрай каютата на щурмана. Продължиха надолу. И още по-надолу. Спряха пред каюта номер 12.
Ситон се ослуша. Чуваше само собственото си дишане и боботенето на корабните двигатели. Рикардо, застанал по-нататък в канижела, държеше под око другите врати — в случай че Дъф се намира в съседна каюта, чуе ги и се опита да избяга.
Ситон включи джобен фенер и кимна на Улафсон. После нахълта в каютата, фенерът се оказа излишен. Вътре беше достатъчно светло. В долната койка, обърнат към стената, завит с одеяло, лежеше мъж. Носеше зелена плетена шапка, която, по думите на капитана, „Джонсън“ не свалял от главата си и винаги я носел ниско нахлупена до големите си очила. Един-единствен път шапката се вдигнала нагоре и тогава капитанът съзрял белега. Ситон извади пистолета, предвиден да бъде поставен в ръката на мъртвия Дъф, и изстреля два куршума в стената зад гърба си. Трясъкът го проглуши за миг и в продължение на няколко секунди той чуваше само пронизително пищене. Спящият се вцепени. Ситон се наведе и прошепна в ухото му: