— Кое защо?
— Защо правиш това за мен?
Хъчинсън сви рамене.
— И аз участвах в пренасянето на онези сандъци с патрони. На кея ни посрещна един мършав плешив полицай със скръстени ръце. Докато сваляхме боеприпасите от кораба и ги товарехме в камиона, имах чувството, че ченгето ще ни заплюе.
Дъф чакаше да чуе продължение на обяснението.
— Пък и хората си правят жестове — изсумтя Хъчинсън. — Явно е нормално — пак изсумтя. — А и ако правилно съм те разбрал, ти си съвсем сам срещу… — посочи горните палуби —… ония. Да речем, че знам какво е.
Сам. Срещу ония.
— Благодаря
— За нищо, Джонсън.
Механикът стисна протегнатата десница на Дъф. Припряно, малко смутено. После попипа лепенката ни челото си.
— Следващия път ще съм нащрек и ще ти го върна тъпкано.
— Много ясно.
В момента Дъф вървеше на изток от центъра.
— Извинете, накъде е Шести район?
— Нататък.
Мина покрай лавка с вестникарски щендер. Сградите се смалиха, улиците се стесниха.
— Улица „Кожарска“?
— Слезте до кръстовището и после хванете втората или третата вляво — не помня точно.
Изви и заглъхна полицейска сирена. Тук, в столицата, тя звучеше по-различно — не толкова сурово и пронизително. Мелодията й не беше толкова потискаща и проглушително фалшива.
— „Делфин“?
— Нощният клуб ли? Не го ли затвориха? Виждате ли онова кафене? Точно до него е.
Този път погледът на минувача се спря по-продължително върху белега, сякаш му напомняше нещо.
— Благодаря.
— Моля.
Улица „Кожарска“ шейсет и шест.
Дъф огледа имената върху звънците до голямата прогнила дървена врата. Не му говореха нищо. Дръпна вратата. Оказа се отключена. Или по-точно, с развалена брава. Вътре беше тъмно и той постоя малко, докато очите му привикнат. Стълбище. Мокри вестници, смрад на урина. Туберкулозна кашлица зад една врата. Шляпване като при силна плесница. Дъф тръгна по стълбите. На всеки етаж имаше по две врати, а на междинните площадки — по една по-ниска. Натисна произволно избран звънец. Отвътре се разнесе бесен кучешки лай. Чу се шум от тътрещи се стъпки. Вратата се отвори и се появи дребна, почти комично сбръчкана старица. Нямаше предпазна верига.
— Да, миличко?
— Добър ден, госпожо, казвам се комисар Джонсън.
Тя го изгледа недоверчиво. Навярно я бе лъхнала вонята от тениската на Хъчинсън. Така или иначе, миризмата бе успяла да затвори муцуната на рунтавата лаеща топка.
— Търся… — Кого всъщност търсеше? — … един човек. Банко, мой приятел, ми даде адреса.
— Съжалявам, млади човече, не познавам никакъв Банко.
— А Алфи?
— Алфи живее на третия етаж отдясно. Внимавай… да не си изгубиш брадата.
— Благодаря.
Дъф отлепи брадата и свали очилата. Качи се на третия етаж. На вратата отдясно нямаше табелка. Звънецът висеше от спираловидно навита жичка.
Дъф почука. Изчака и почука пак — този път по-силно. Пак чу сочното шляпване от първия етаж.
Натисна дръжката. Заключено. Какво да прави — да почака да се появи някой? По-добре, отколкото да се върне на улицата.
Тиха кашлица. Звукът дойде от ниската врата на междинната площадка. Дъф слезе по петте стъпала и дръпна дръжката. Вратата се открехна, но някой я придърпа обратно от другата страна. Почука.
Никакъв отговор.
— Ехо? Ехо, има ли някой вътре?
Притаи дъх и долепи ухо до вратата. Чу нещо, подобно на пращене на хартия. Вътре се криеше някой.
Дъф слезе надолу с тежки, отчетливи стъпки, на втория етаж си събу обувките и на пръсти се качи обратно на площадката.
Хвана бравата и я дръпна. Чу как нещо се скъса, когато вратата се отвори.
Канап.
Дъф се взираше право в собственото си лице.
Снимката не беше особено голяма и беше поместена най-долу вляво под заглавието.
Вестникът се смъкна и пред Дъф се появи лице на старец с дълга, счепкана брада. Седеше наведен напред върху сандък, а панталонът му беше смъкнат до глезените.
Пльок-клозет. Дъф беше виждал такива и преди, в старите работнически жилищни сгради по поречието на реката. Навярно „устройството“ носеше името си от звука, който се чува, когато изпражненията от горните етажи се приземяват в дъното на шахтата. Звук, какъвто се чува и при удряне на сочен шамар.
— Простете — извини се Дъф. — Случайно да сте Алфи?
Мъжът не отговори. Само се взираше втренчено в Дъф.
Обърна се бавно към вестника, погледна снимката и пак вдигна очи към Дъф. Облиза устни.
— По-силно. — Той посочи ухото си.
— Вие ли сте Алфи? — повиши глас Дъф.