— По-силно.
— Алфи!
— Шшт. Да, той е Алфи.
Изглежда заради виковете Дъф не беше чул как някой се е приближил. Усети само нещо твърдо да се опира в тила му. В ухото му зашепна смътно познат глас:
— А това е пистолет, господин комисар. Затова не мърдай. Кажи как ни откри и кой те праща.
Дъф понечи да се извърне, но здрава ръка бутна лицето му напред, към Алфи, който, явно сметнал ситуацията за изяснена, беше подновил четенето на вестника.
— Не знам кои сте — отговори Дъф. — Адресът е останал отпечатан върху лист от бележник в автомобила на Банко. Никой не ме праща. Дойдох сам.
— Какво търсиш тук?
— Макбет се опитва да ме убие. Почти съм сигурен, че е поръчал да очистят Банко и Флинс. В колата на Банко намерих адрес, описан като „сигурен пристан“ и си казах, навярно мястото ще е безопасно и за мен.
Последва пауза. Мъжът зад него явно мислеше.
— Ела.
Завъртяха го, но така, че човекът с пистолета да остане зад гърба му. Поведоха го нагоре по стълбите към вратата, където преди малко бе позвънил. Сега тя стоеше открехната. Избутаха го в просторна стая, където миришеше на спарено, независимо от широко отворените прозорци. В стаята имаше голяма маса с три стола, кухненски бокс с мивка, хладилник, тясно легло, диван и матрак върху пода. И още един човек. Седеше, опрял лакти и длани на масата, и гледаше право в очите на Дъф. Очилата бяха същите, същите бяха и дългите крака, стърчащи изпод масата. Но изглеждаше и някак променен. Или заради брадата, или защото бе отслабнал в лице.
— Малком. Жив си — установи Дъф.
— Сядай, Дъф.
Той се настани на стола срещу заместник-директора на полицията.
Малком си свали очилата и ги избърса.
— Да не си мислеше, че съм се удавил, след като съм убил Дънкан?
— Точно това си помислих първоначално. Но после ми просветна, че зад убийството на Дънкан стои Макбет. Най-вероятно е убил и теб, предположих, за да си разчисти пътя до директорския кабинет. А предсмъртното ти писмо е било чиста фалшификация.
— Макбет заплаши да убие дъщеря ми, ако не го подпиша. Какво искаш, Дъф?
— Твърди, че… — започна гласът зад Дъф.
— Чух ви — прекъсна го Малком. — Според вестниците Макбет те преследва, Дъф. Но е напълно възможно двамата с него да действате в комбина, а сведенията в пресата да са измислица, тиражирана с цел да се внедриш по-лесно сред нас.
— И убийството на семейството ми ли е част от прикритието ми?
— И за това четох, но вече не вярвам на нищо, Дъф. Ако Макбет и цялата полиция наистина са толкова твърдо решени да те пипнат, досега да са успели.
— Извадих късмет.
— И дойде тук. — Малком забарабани с пръсти по масата. — Защо?
— Заради сигурния пристан.
— Сигурен? — поклати глава Малком. — Ти си полицай, Дъф, и неминуемо си даваш сметка, че щом ти си ни открил толкова лесно, значи и Макбет ще може. Издирван човек, който е що-годе интелигентен, ще се скрие някъде сам и ще се спотайва, няма да влезе във връзка с други издирвани. Затова ми дай друг отговор. Защо дойде точно тук?
— Ти как мислиш?
— Искам да го чуя от теб. Пистолетът сочи право към мястото, където се намира кървящото ти сърце — ако имаш такова.
Дъф преглътна. Защо дойде тук? Подходи, разбира се, прекалено оптимистично. Но това беше последната му надежда. Шансовете бяха лоши, но сметката — проста. Дъф си пое дълбоко дъх:
— С Банко имахме уговорка да се срещнем в нощта на смъртта му. Искаше да ми каже нещо. В деня на изчезването ти той последен те е видял. Допусках да те заваря тук. И се надявах да си помогнем взаимно. Имам доказателства, че Макбет е убил Дънкан. Макбет го знае и затова иска да ме очисти.
Малком вдигна вежда.
— И как точно да си помогнем? Нали не си въобразяваш, че полицията в Капитол ще ни подкрепи?
Дъф поклати глава.
— Заповядано им е да ни арестуват и незабавно да ни изпратят на Макбет. Но заедно можем да съборим Макбет.
— За да отмъстим за семейството ти.
— Това беше първата ми мисъл.
— Но?
— Но има нещо по-голямо от отмъщението.
— Директорският пост ли?
— Не.
— А кое?
Дъф посочи отворения прозорец.
— Капитол е прекрасен град, нали? Трудно е да не го харесаш. Нещо повече — няма как да не се влюбиш в него. В този усмихнат рус красавец с лъчезарен поглед. И въпреки това ние двамата с теб не можем да обикнем Капитол, нали? Защото вече сме дали сърцата си на проклетия прогнил град по западното крайбрежие. Опитах се да го отрека, да си внуша, че за мен той не значи нищо, че аз и кариерата ми стоим над град, който не е направил нищо друго, освен да помрачи душите ни, да поквари сърцата ни и да скъси живота ни. Това е равносилно на абсурдна любов, любов, прахосана на вятъра. Но какво да се прави, така сме устроени ние, хората. Късно осъзнаваме кого обичаме истински.