— И си склонен да се пожертваш заради този прогнил град?
— Не ми струва усилия — усмихна се Дъф. — Та аз изгубих всичко. Остана ми само моят живот. Ами ти, Малком?
— Боя се да не изгубя дъщеря си.
— Спасението й минава през разобличаването на Макбет. Чуй ме. Единствен ти си способен да продължиш започнатото от Дънкан. Затова съм тук. Ще те последвам, ако решиш да станеш директор и да управляваш справедливо.
— Аз ли? — изгледа го продължително Малком.
— Да.
Малком се засмя.
— Благодаря ти за моралната подкрепа, Дъф, но нека най-напред изясним някои неща.
— Слушам те.
— Първо, никога не съм те харесвал.
— Разбираемо е. Никога не съм мислил за други, освен за себе си. Не твърдя, че вече съм нов човек, но сполетялото ме напоследък поне промени виждането ми за света. Още не съм помъдрял, но навярно не съм предишният глупец.
— Само така говориш. Какво те спира да казваш каквото искам да чуя? Само че аз не искам да слушам врели-некипели за чудотворни метаморфози. Дори и да си се променил малко, светът си е същият.
— Какво значи това?
— Възприемаш ме като сравнително почтен човек и това ме радва. Но ако ще те включвам в моя отбор, държа да се уверя, че ангелските ти крила няма да ти попречат да стъпваш здраво по земята. Нали не мислиш, че е възможно човек да стигне дотам, докъдето съм стигнал аз, без да си затваря очите за някои неща? Без да приеме някои установени практики кой се измъква от закона и кой — не и в чий джоб потъват кафявите пликове. Ако отнемеш на зле платен полицай всичките му привилегии от днес за утре, как ще си осигуриш неговата лоялност? Вероятно е за предпочитане да спечелиш някои малки битки, отколкото неизменно да губиш големите?
Дъф гледаше брадатия мъж, сякаш за да се увери, че наистина е Малком.
— Искаш да кажеш да не преследваме Хеката, а дребните му конкуренти, така ли?
— Искам да кажа, че трябва да сме реалисти, скъпи ми Дъф. На никого не е нужен директор на полицията, който не знае как функционира този свят. Ще създадем по-добър и по-чист град от нашите предшественици, Дъф, но тази работа си има цена.
— Тоест, да вземаме подкупи?
— И аз като теб искам само хубави неща. Но Рим не е бил построен за един ден. Ти си борец, Дъф, но недей да заставаш срещу твоите хора. Смекчи непримиримостта си към безчестието и ще видиш как нещата ще се оправят в дългосрочен план. Схващаш ли?
— Смяташ да вземеш пари от Хеката, а не да воюваш срещу него?
— Не можем да спечелим битката срещу Хеката, Дъф. Все още не. Докато съберем сили да тръгнем срещу него, ще го караме да покрива част от разходите ни, за да сме способни да се борим срещу другата престъпност в града. А, както е всеизвестно, тя не е никак малко.
Едва сега Дъф усети умора. И странно облекчение. Битката приключи. Вече можеше да се предаде и да си отдъхне. При Мередит. Поклати глава.
— Не мога да се съглася на подобно нещо. Ти се оказа не онзи, който се надявах да бъдеш, Малком. И последната ми надежда умря.
— И какво? Нима има по-добри от мен? Ти, например?
— Не аз. На борда на кораба, с който дойдох, се запознах с мъже, по-достойни и от двама ни, Малком. Ставам, за да си вървя. Бързо решавай ще ме пуснеш ли, или ще ме застреляш.
— Не мога да те оставя да си тръгнеш, защото вече знаеш къде е скривалището ми. Освен ако не се закълнеш да го запазиш в тайна.
— Подобно обещание между двама бегълци от закона едва ли ще има особено висока стойност, Малком. Отказвам да се кълна, че ще мълча. Моля само да се прицелиш в главата ми. Семейството ми ме чака.
Дъф стана, Малком — също. Той постави длани върху раменете на Дъф и го натисна да седне обратно в стола.
— Ти ми зададе няколко въпроса, Дъф. А в интервюто често въпросите са по-показателни и разобличаващи от отговорите. Въпросите ти бяха точни. Аз влязох в ролята на подкупен негодник, за да те изпробвам. В началото нямаше как да съм сигурен, че справедливият ти гняв е непресторен. Сега, когато ти стана, готов да поемеш куршума в името на една по-чиста полиция и в името на града, се уверих, че си напълно искрен.
Дъф премига объркано. Изведнъж тялото му натежа, сякаш ей сега ще припадне.
— В тази стая сме трима. Трима мъже, готови да си сложат главата в торбата, за да продължат делото на Дънкан. — Малком си сложи избърсаните очила. — Трима мъже, по-достойни от другите, или просто изгубили толкова много, че никак им се свиди да пожертват и малкото им останало. Такава е логиката на революцията. Покълва от семето на личната саможертва. Затова да не се опиваме от собственото си морално превъзходство, а да установим имаме ли воля да постъпим правилно, независимо как се нарича горивото, захранващо тази воля: чувство за справедливост; жажда за мъст на овдовял съпруг и почернен баща; срам от извършена измяна; самодоволство на привилегирован моралист; страх на набожен — да не гори в ада. Защото в момента най-много ни е нужна воля. Защото лесен път към справедливостта и чистотата няма.