— Трима мъже — повтори Дъф.
— Ти, аз…
— И Флинс — довърши Дъф. — Как се отърва, момче?
— Татко ме изрита от моста — отвърна Флинс. — Намери време да ме научи на онова, на което така и не бе научил Макбет. Да плувам.
Малком въздъхна, после се усмихна. И за своя изненада Дъф усети, че и той се усмихва. В гърлото му напираше нещо. Не ридание, а смях. Малком също се засмя, след него прихна и Флинс. Смехът на войната.
— Защо се хилите?
Обърнаха се. Старият Алфи стоеше на вратата с въпросително изражение и вестника в ръка. Тримата избухнаха в още по-гръмък хохот.
Трийсет и първа глава
Застанал до прозореца, Ленокс гледаше навън. Претегли гранатата в длан. Ангъс, Ангъс… Ленокс не беше казал още на никого за срещата в „Естекс“. Не знаеше защо. Знаеше само, че цял ден не беше свършил абсолютно нищо. Впрочем както и вчера. И онзи ден. При всеки опит да прочете някой доклад губеше концентрация. Буквите се изменяха и образуваха нови думи. „Корабен“ ставаше „коварен“, „продал“ — „подъл“. Вдигнеше ли слушалката да позвъни, тя натежаваше непосилно в ръката му и го принуждаваше да я остави върху вилката. Разгърна вестника и прочете, че старият, достопочтен Цимерман ще се кандидатира за кмет. Цимерман беше личност с приемлива репутация, но му липсваше харизма. Ползваше се с известно уважение заради професионализма си, ала, естествено, намираше се далеч от представата за сериозен съперник на Туртел. Ленокс се загледа в статия за нарастващата продажба на наркотици. Според ООН наркотърговията се бе превърнала в най-печелившия отрасъл след трафика на оръжия. Ленокс си даде сметка, че само гледа изреченията, без да ги чете.
От бягството на Дъф в Капитол изминаха осем дни. След провала на акцията на столичното пристанище Макбет привика в кабинета си Ленокс и Ситон. Беше толкова бесен, че от устата му хвърчеше пяна. Бели мехурчета слюнка се събираха в ъглите на устните му, докато опяваше за какъв ли идиот го имат сега в столицата. Ако Ленокс и Ситон си били свършили работата и били заловили Дъф, докато още се намирал на територията на града, изобщо нямало да бере такъв срам. И въпреки скандала Ленокс изпитваше парадоксално облекчение, задето Дъф е още жив и на свобода.
Навън вече притъмняваше, ала въпреки това в очите му смъдеше. Навярно днес му трябваше допълнителна доза. За да изкара деня. Утре всичко ще се оправи.
— Това истинска ръчна граната ли е, или обикновен пепелник?
Ленокс се извърна към гласа от отворената врата.
Макбет стоеше в странна поза — леко наведен напред, с прилепени към тялото ръце, все едно го брулеше силен насрещен вятър. Главата му беше наклонена, а зениците, взиращи се в Ленокс, се намираха в горната част на очите.
— По време на Първата световна война цапнала дядо ми по главата.
— Цапнала — друг път — ухили се Макбет, влезе и затвори вратата. — Това е немска ръчна противопехотна граната. Преди 1924-а не е била използвана. Значи, е пепелник.
— Не вярвам дядо да…
Макбет изтръгна гранатата от ръката на Ленокс, хвана връвта в края на дръжката и леко я опъна.
— Не!
Макбет повдигна вежда и погледна ужасения началник на звено „Антикорупция“.
— Щ-ще р-р-разпердушини… — продължи Ленокс.
— Кое? Историята на дядо ти?
Макбет издърпа връвта обратно в дръжката и сложи гранатата на бюрото.
— В такъв случай по-добре да не рискуваме. Та за какво се беше умислил така, комисарю?
— За корупцията. — Ленокс прибра гранатата в едно чекмедже. — И за антикорупцията.
Макбет приближи стола си към бюрото.
— Какво всъщност представлява корупцията, Ленокс? Корумпиран ли е убеденият в светостта на каузата си революционер, комуто плащат, за да шпионира нашия държавен апарат? Корумпиран ли е послушен, но пасивен служител, който не прави нищо освен да получава редовно нелогично високата си заплата в система, която — той знае — е основана на корупция?