— Ще поставим ултиматум на Туртел. Или доброволно оттегля кандидатурата си, като оправдае решението си с напредналата си възраст и влошеното си здраве, и официално ти засвидетелства безрезервната си подкрепа, или ще разкрием какъв гнусен перверзник е, а после ще го арестуват и ще го хвърлят в затвора, където той много добре знае какво се случва с педерастите. Изборът няма да е труден.
— Хм. — Макбет се почеса по брадата. — Ще си създадем враг.
— Туртел ли? Тъкмо обратното. Той знае правилата на властовите игри и ще бъде благодарен, задето му даваме възможност да се спре на по-щадящ вариант.
— Нека помисля.
— Вече е измислено, любов моя. Няма нужда да си блъскаш главата. Време е да очистим кукловода Хеката.
— Не знам дали е добра идея, скъпа. Не забравяй, че натъкнем ли се на противници, той е нашият гарант и покровител.
— Хеката още не е искал да му се отплатиш, задето те направи директор на полицията — напомни Лейди. — Но часът на разплатата наближава. Чакаш да удари ли? — Тя вдигна лакът и ритна отсечено с крак, все едно е кукла на конци. — Готов си да си останеш марионетката на Хеката ли, любов моя? Той няма да се задоволи с опитите ти да разпъваш чадър над него. Ще иска все повече и повече и накрая — всичко. Хората като него са ненаситни. Въпросът е ще позволиш ли на Хеката да управлява града чрез теб? Или… — тя се облакъти на бюрото му —… сам ще станеш кукловодът? Героят, заловил Хеката и впоследствие станал кмет.
Макбет я изгледа продължително. Кимна бавно.
— Ще поканим Туртел на частен блекджек. — Лейди се изправи. — А ти ще изпратиш съобщение на Хеката, че искаш да се видите насаме.
— И защо мислиш, че ще приеме?
— Защото — така ще обясниш — възнамеряваш да му връчиш куфар със злато в знак на благодарност, задето ти е осигурил директорския стол.
— И според теб ще се хване на въдицата?
— Някои хора ослепяват, съзрат ли възможност да се доберат до власт. Други — при възможността да забогатеят. Хеката е от втория вид. Подробностите ще обсъдим по-късно.
Макбет я изпрати до вратата.
— Любов моя. — Той сложи длан на гърба й и погали рошавото палто. — Радвам се, че се върна.
— И аз. — Тя му позволи да я целуне по бузата. — Бъди силен. Нека взаимно си вдъхваме сила.
Проследи я е поглед, докато се носеше грациозно през приемната, и се запита дали някога ще разбере коя е тя всъщност. И дали изобщо иска. Дали пък именно нейната загадъчност не я прави толкова неустоима в очите му.
Ленокс и Ситон паркираха срещу „Естекс“. В тъмнината Ленокс не виждаше ръмящия дъжд. Само чуваше шепота му по покрива и предното стъкло на колата.
— Ето го журналиста — обади се Ситон.
Светлината от фара на велосипеда криволичеше по улицата. Свърна през портата и се изгуби.
— Да му дадем две минути. — Ситон провери картечния си пистолет.
Ленокс се прозина. За щастие успя да си набави нужната доза.
— Сега — изкомандва Ситон.
Слязоха, притичаха през мрака, вмъкнаха се през портата и после във фабриката.
От канцеларията на надзирателя горе се чуха гласове. Ситон подуши въздуха и кимна към желязната стълба.
Запромъкваха се нагоре. Ленокс усещаше главата си блажено изпразнена от мисли. Леденият метален парапет пареше дланите му. Застанаха пред вратата. Наркотичното опиянение му внушаваше чувството, че седи в топла уютна стая и се наблюдава отстрани. Тихите гласове му напомняха за едно време, когато беше малък и чуваше гласовете на родителите си от дневната.
— Кога ще излезе? — попита Ангъс.
Отговорът беше произнесен с провлечена арогантност и гърлени „р“-та:
— Като изключим, че по радиото материалът не излиза, а се излъчва, очаквам…
Ситон отвори вратата. Някой сякаш натисна копчето за стоп на касетофон. Зад очилата очите на Уолт Кайт бяха големи. От страх. От възбуда. Или от облекчение? При всички случаи не от изненада. Ленокс и Ситон се появиха точно в уречения час.
— Добър вечер — поздрави Ленокс и по лицето му се разля топла усмивка.
Ангъс се изправи, столът зад него се прекатури, той бръкна под якето си, ала замръзна, видял картечния пистолет на Ситон.
В последвалата тишина Кайт закопча жълтото си непромокаемо яке. Държаха се като в мъжка тоалетна. Не се поглеждаха, не говореха. Кайт си тръгна бързо и с наведена глава. Беше си свършил работата. Остави другите трима във вонята.
— Какво чакаш, Ленокс? — попита Ангъс.
Ленокс забеляза протегнатата си ръка и пистолета в нея.
— Журналистът да се отдалечи достатъчно, за да не чуе изстрела — отвърна.