Адамовата ябълка на Ангъс подскочи.
— И ще ме застреляш?
— Имаш ли друго предложение? Дадоха ми картбланш по какъв начин да се случи.
— Добре.
— Добре? В смисъл „разбирам“ или в смисъл „застреляй ме“?
— В смисъл…
Ленокс дръпна спусъка. От изстрела в затвореното помещение усети физически натиск върху тъпанчетата си.
Първо стисна очи, после погледна. Ангъс продължаваше да стои пред него, само че с отворена уста. В класьора на рафта зад него зееше дупка.
— Съжалявам. — Ленокс направи две крачки напред. — Изстрел в главата ми се вижда най-хуманният начин, но човешката глава е твърде малка. Стой мирен, ако обичаш… — и Ленокс неволно се изкикоти.
— Комисар Ленокс, недейте…
Вторият изстрел улучи. Третият — също.
— Не го приемай като критика. — Ситон погледна мъртвия. — Но щеше да е по-удобно, ако го беше застрелял до пещите. Сега ще трябва да го мъкнем дотам.
Ленокс мълчаливо наблюдаваше как локвата кръв под тялото на младия мъж се разширява и се разтича настрани. Имаше нещо омайващо във формите и цветовете, в искрящото червено, в набъбващото във всички посоки петно подобно на червен балон.
Събраха гилзите, измиха пода, изстъргаха куршума, заседнал в стената. Пренесоха Ангъс в халето, свалиха му часовника и ланеца със златен кръст и напъхаха тялото в една пещ. Затвориха я и я запалиха. Зачакаха. Ленокс се взираше в улея от дъното на пещта, по който нещо се стичаше в съд на пода. От пещта се чуваше тихо съскане.
— Какво става с…
— Изпарява се — не дочака края на въпроса Ситон. — При температура над две хиляди градуса всичко се изпарява или става на пепел. С изключение на метала. Той само се топи.
Ленокс кимна. Не можеше да откъсне очи от улея. Появи се сива, трепереща капка с ципа. Приличаше на кора върху сварено мляко.
— Оловото се топи при триста и трийсет градуса.
Постояха още, съскането спря.
Появи се златиста капка.
— Минахме хиляда градуса — отбеляза Ситон.
— Какво… е това?
— Злато.
— Но нали свалихме…
— От зъбите. Обикновено чакаме да надхвърли хиляда и шестстотин градуса — в случай че някой има стомана по тялото си. После остава само да оберем пепелта с прахосмукачка. Ей, добре ли си?
Ленокс кимна.
— Малко ми се вие свят. Не бях… ъъъ… застрелвал човек. Ти вече си го правил. Сигурно още помниш какво ти е било първия път.
— Да — тихо потвърди Ситон.
Ленокс понечи да попита как се е почувствал тогава, но нещо в блясъка от очите на Ситон го отказа.
Тридесет и втора глава
От покрива на „Инвернес“ Макбет гледаше през бинокъл на изток. В тъмното не се виждаше добре, но му се струваше, че от комина на „Естекс“ излиза дим. Ако наистина е така, значи въпросът е уреден. И Макбет е успял да улови още двама в паяжината си — още двама, изцапали ръцете си с кръв. Кайт и Ленокс. Кайт можеше да се превърне в ценно оръжие в предизборната борба. Ако изобщо се появи сериозен конкурент. А Ленокс съвсем скоро щеше да се нуждае от друг доставчик. Хеката щеше да остане в историята.
Макбет чака петнайсет минути до стълбите към тоалетната на Централната гара. Чак тогава се появи Стрега. Той отказа да приеме пликчетата с power и само й заръча да предаде на Хеката предложението му да се срещнат в най-скоро време. Макбет държи да го осведоми за бъдещите си планове и да му връчи подарък в знак на благодарност за онова, което е направил за него и Лейди. Макбет изрази надежда подаръкът да му допадне — ако се вярва на слуховете колко обича злато.
Стрега не се ангажира с конкретно обещание. Щяла да се свърже с него. Вероятно.
От комина определено се виеше дим.
— Любов моя, Туртел е тук.
Макбет се обърна. Лейди стоеше на вратата в червената си рокля.
— Идвам. Казах ли ти колко си красива?
— Каза ми. Оттук нататък гледай да си мълчиш. Остави приказките на мен, а ти следвай плана.
Макбет се засмя. Да, Лейди несъмнено се беше върнала.
В игралната зала и ресторанта беше претъпкано. Наложи се да си пробиват път през навалицата до игралната маса в сепарето в дъното на ресторанта, където ги чакаше Туртел.
— Сам ли си тази вечер? — Макбет стисна ръката му.
— Младежът учи за изпит — усмихна се Туртел. — Навън имаше опашка.
— От шест следобед. — Лейди се настани до кмета. — Толкова е пълно, че няма свободни крупиета и се наложи да помоля Джак да направи едно изключение.
— Значи, да разбирам, че в града има място за две казина. — Туртел подръпна черната си папийонка. — Знаеш какво недоволство почва да се шири сред избирателите, когато няма къде да си проиграват парите.