— Складът за муниции е единственото помещение с достатъчно дебели стени, където да се осмелим да я съхраняваме — обясни той. — За допълнителна сигурност я държим в сейф.
— Бомба, значи?
— Да. — Макбет приклекна и отвори куфара. — Камуфлирана като куфар със злато. — Вдигна кюлче. — Всъщност са железни, само покритието им е златно. Бомбата обаче, която се намира в тайника… — той повдигна дъното —… е съвсем истинска.
— Тц, тц, тц! — цъкна впечатлен Ситон. — Класическа самоделка.
— Гениално, нали? Заради златото тежестта на куфара не смущава никого. Навремето той щеше да взриви „Инвернес“.
— А, онзи случай ли. И защо после бомбата не е била унищожена?
— Аз дадох идеята да я запазим. — Макбет огледа часовниковия механизъм. — Много изпипана изработка е, пък и я обезвредихме. Казах си, един ден в Спецотряда може да ни потрябва. И ето че й дойде времето… — Дръпна леко метален щифт с големината на кибритена клечка. — Достатъчно е да го изтеглиш и таймерът се включва. Изглежда лесна работа, но ни отне близо четирийсет минути да я обезвредим. Активирам ли я, до детонацията ще останат само двайсет и пет минути и петдесет и пет секунди. На практика, дръпна ли щифта, връщане назад няма.
— В такъв случай трябва доста бързо да преговаряш с Хеката.
— О, няма да се бавя. Ще кажа, че парите са израз на благодарността ми за неговата подкрепа и го чакат още, ако удари едно рамо в кметската надпревара.
— Дали ще се съгласи?
— Нямам представа. Какво значение има? Десет минути по-късно ще е мъртъв. Въпросът е да не заподозре нищо. Знае, че в този град никой не получава нищо даром. Ще го помоля да обмисли предложението ми, ще си погледна часовника, ще се извиня, че имам среща в Управлението — това е самата истина — и ще се омета оттам.
— Извинете… — на вратата се появи Рикардо. — На телефона.
— Предай, че ще се обадя по-късно — отвърна Ситон.
— Не е за теб, а за господин директора.
Макбет усети едва доловимата студена нотка в гласа. Когато слезе в централата на Спецотряда, забеляза как бойците учтиво промърморваха „добър ден“, но гледаха встрани и се преструваха на много заети.
— За мен ли?
— Секретарката ви прехвърли обаждането. Търсел ви кметът.
— Води ме.
Макбет тръгна след ветерана от Спецотряда. Нещо в аристократичното, тясно лице на Рикардо, в лъщящата му черна кожа и величествената грация на походката му навеждаше Макбет на предположението, че Рикардо произлиза от онова прословуто племе от ловци на лъвове… как му беше името? Лоялен и честен, Рикардо беше готов да последва братята си в смъртта, ако се наложи. Мъж, който струва колкото теглото си в злато. В истинско злато.
— Има ли нещо, Рикардо?
— Какво например, сър?
— Днес всички сте се умълчали.
— Малко сме притеснени за Ангъс.
— Чух, че напоследък не бил във форма. Тази професия не е за всеки.
— Днес не дойде на работа. Никой не знае къде е.
— Ще се появи. Вероятно се е нуждаел от кратък отдих, за да си събере мислите. Но те разбирам защо се опасяваш да не е намислил нещо крайно.
— Ако с Ангъс се е случило нещо крайно… — Рикардо спря пред отворената врата; на бюрото лежеше слушалка — не допускам да го е извършил той.
— А кой?
Погледите им се срещнаха. Макбет не видя в очите на Рикардо ни помен от възхищението и радостта, с която бойците му от Спецотряда го посрещаха преди. Рикардо сведе глава.
— Не знам, сър.
Макбет влезе, затвори вратата и вдигна слушалката.
— Да, кмете?
— Представих се за кмета, за да ме свържат. Излъгах — точно като теб. Обеща ми никой да не умира.
Удивително как страхът надделява над арогантността, помисли си Макбет. В гласа на Уолт Кайт не бе останала и следа от второто.
— Нещо не си ме разбрал — отговори Макбет. — Имах предвид, че никой от твоето семейство няма да умре.
— Ти си…
— И така ще си остане, ако продължаваш да изпълняваш нарежданията ми. Зает съм, затова ще приключваме. Има ли друго, Кайт?
В слушалката се чуваше само електрическо пукане.
— Е, добре, изяснихме въпроса. — Макбет затвори.
Погледна снимката, забодена на стената над бюрото.
Спецотрядът в пълен състав в „Зидаря“. Широките усмивки и вдигнатите халби показваха, че са празнували поредната успешна акция. Ето ги Банко, Рикардо, Ангъс… И Макбет. Толкова млад. Толкова глуповато усмихнат. Толкова невеж. И толкова блажено безвластен.