— „Бохемия“ — отвърна тя. — Както вероятно сте установили, този представлява умалено копие на полилея от двореца „Долмабахче“ в Истанбул.
— Уви, не съм ходил там, госпожо. Но веднъж посетих параклис в малко градче в Чехословакия. След епидемията от чума се натрупали толкова много скелети, че нямало къде да ги погребат. Възложили на местен едноок монах да се заеме с проблема. Той решил да ги използва за декорация на параклиса. Там виси прекрасен полилей, изработен само от черепи и кости. Някой ще го сметне за неуважително към покойниците. Аз съм на обратното мнение. — Старецът свали очи от полилея и погледна Лейди. — Нима за живите има по-голям подарък от безсмъртието; да си полезен дори и мъртъв, госпожо? След края на земния си път да се превърнеш в коралов риф. Или в полилей. Или в легенда, в пътеводна звезда, каквато би бил един преждевременно загинал полицейски директор, който остава в паметта на народа като добър човек и безкористен лидер. Особено ако си е отишъл твърде рано и не са разобличили колко корумпиран властолюбец е бил всъщност. Според мен ни трябват именно такива мъртъвци, госпожо. Дано навремето едноокият монах е получил признателността, която е заслужавал.
Лейди едва преглътна. Обикновено съзираше в човешките очи нещо, което да й подскаже скритите помисли на събеседника си, и умееше да го използва. Зад погледа на този мъж обаче тя не откри нищо. Все едно се взираше в очите на слепец.
— С какво мога да ви услужа, господин Хенд?
— Както ви е известно, в момента трябва да съм на среща с вашия съпруг. Той седи в луксозна хотелска стая в очакване да ме убие.
Лейди усети как трахеята й се стяга на възел. Понечеше ли да каже нещо, гласът й щеше да излезе висок и писклив. Затова предпочете да мълчи.
— Ала понеже не виждам с какво бих бил полезен мъртъв, реших да вразумя по-разумния от двама ви.
Старецът кимна и се усмихна благо и леко печално подобно на мъдър дядо. На човек, който я разбира и й казва, че е излишно и безсмислено да се опитва да отрича.
— Да поговорим тогава — покашля се Лейди. — Ще ми е нужно питие. Какво да ви предложа?
— Мръсно мартини — ако барманът може да го приготвя.
— Елате.
Отидоха до бара. Там се виеше опашка. Лейди си проправи път, мина зад плота, извади две високи чаши, наля първо джин, после вермут и се зае да разбърква коктейлите върху по-ниския плот. След по-малко от минута се върна и подаде на стареца едната чаша.
— Дано ви е достатъчно мръсно.
Той отпи.
— Идеално. Ако не греша, сте добавили още някаква специфична съставка.
— Цели две. Рецептата е моя. Оттук, моля.
— И какво съдържа коктейлът?
— Фирмена тайна. Нормално е всеки коктейл да носи почерка на заведението, където се предлага.
Лейди въведе стареца в празно сепаре в дъното на ресторанта.
— Човек с моето положение, естествено, уважава желанието на другите бизнесмени да защитават фирмените си тайни. — Хеката изчака жената мъж да му поднесе стол. — Затова моля за извинение, че разкрих друга ваша фирмена тайна: желанието ви да превземете моя град. Уважавам амбициите ви, но имам други планове.
Лейди отпи глътчица от коктейла си.
— Ще убиете ли мъжа ми?
Хеката не отговори.
Тя повтори въпроса.
Макбет се взираше във вратата. Устата му пресъхна. Заключен. Струваше му се, че чува как бомбата цъка зад гърба му. Тази врата беше единственият изход от помещението. Преди акция винаги изучаваше подробно чертежите на сградата. Намираше се на двайсетия етаж. Под прозореца нямаше друго освен асфалт.
Заключен. Уловен в капан. В капана на Хеката. В собствения си капан.
Вдиша през устата и се опита да овладее връхлитащата го паника.
Погледът му зашари трескаво наоколо. Нямаше къде да се скрие. Бомбата беше прекалено мощна. Очите му пак се върнаха върху вратата. Върху врътката под дръжката.
Врътка… Макбет издиша с продължително съскане. Какво облекчение! Мамка му, ума си ли беше изгубил? Напуши го смях. Най-нормалното нещо на света е хотелска врата да се заключи, когато я хлопнеш! По дяволите, та нали и той живее в хотел! Завърташ врътката и вратата се отваря.
Протегна ръка. Поколеба се. Защо ли нещо му подсказваше, че не е толкова просто? Че никога не е толкова просто, че от капана измъкване няма; че е осъден да хвръкне във въздуха?
Хвана врътката. Пръстите му се хлъзгаха от пот. Завъртя я.
Натисна дръжката.
Вратата се отвори.
Макбет излезе. Хукна надолу по стълбите, после по коридора; не спираше да ругае.