Застана пред асансьора и натисна копчето.
На таблото се изписа, че кабината потегля от първия етаж.
Макбет си погледна часовника. Две минути и четирийсет секунди.
Асансьорът приближаваше. Какво се чува? Дрънчене на чаши, гласове? Дали в асансьора се возят хора? Ами ако оттам изскочи Хеката? Вече няма за кога да се връща в апартамента, за да говорят.
Макбет хукна към аварийното стълбище. Според чертежите — наляво, зад ъгъла.
Наистина се оказа там.
Бутна вратата към стълбището, но чу мелодичен звън: асансьорът спря на етажа. Затаи дъх и замръзна, подпирайки открехнатата врата.
Гласове. Два млади високи гласа.
— Не схващам…
— Господин Хенд няма да дойде. Нареди да задържим госта вътре за половин час. Дано обича шампанско.
Трополене на маса върху колелца.
Макбет се шмугна, затвори вратата и хукна надолу по стълбите.
Спря на осемнайсетия етаж.
Лейди кимна. Стараеше се да диша.
— Но друг път ще го убиете?
— Зависи. Ябълков сок ли сте добавили?
— Не. От какво зависи?
— Дали замъгляването на съзнанието е само временно. Май и двамата сте спрели да използвате продуктите ми. Вероятно така е най-добре за всички.
— Няма да го убиете, защото ви е нужен като директор на полицията. Веднъж вече сте разкрили плановете му и очаквате да му е обеца на ухото. За да бъде дресирано, кучето трябва да си получи наказанието след проявено непослушание.
Старецът се обърна към жената мъж.
— Сега разбираш ли защо ти казах, че тя е по-умната от двамата?
— Какво искате от мен, господин Хенд?
— Да няма джинджифил? Не ми отговаряйте. Щом рецептата е тайна, дори да ми отговорите, няма да повярвам. Исках само да заостря вниманието ви защо предпочетох да избера вас. Или се подчинявате и аз ще защитавам Макбет срещу всичко, заплашващо да го уязви, и той ще стане вашият Титон, или отказвате да се подчините и аз ще умъртвя и двама ви, както се приспиват кучета, неподдаващи се на дресировка. Огледайте се, Лейди. Дайте си сметка колко много можете да изгубите. Имате всичко, за което сте мечтали. Не ламтете за повече. Като заговорихме за рецепти, твърде големите мечти са сигурна рецепта за нещастие. — Старецът гаврътна остатъка на екс и остави чашата върху масата. — Сложили сте черен пипер. Това е едната тайна съставка. Коя е другата?
— Кръв.
— Сериозно? — Той се подпря с две ръце на бастуна и се изправи. — Човешка ли?
Тя сви рамене.
— Има ли значение, щом рецептата ви допадна?
Старецът се засмя.
— При други обстоятелства с вас можехме да станем страшно добри приятели, Лейди.
— В някой друг живот.
— В друг живот, моя Лилийке. — Той тракна два пъти с бастуна по пода. — Не ни изпращайте.
Лейди задържа усмивката си, докато той се изгуби от полезрението й. После се задъха панически, помещението се завъртя пред очите й и тя стисна подлакътника. Лилийке. Той знаеше. Откъде, откъде бе научил?
Осемнайсетият етаж.
Макбет си погледна часовника. Оставаше една минута. Тогава защо спря? Двамата младежи най-вероятно карат масичката на колелца към стаята, където допреди малко седеше той. Когато бомбата избухне, ще се намират вътре. Е, и? Нали са хора на Хеката? И следователно негови съучастници. Какъв тогава е проблемът? Никой в този град не е невинен. Тогава защо тази мисъл се стрелна през ума му точно сега? От някаква реч ли я е запомнил? Написана от Лейди и изнесена от него пред публика? Или мисълта е още по-стара, от времето, когато след завършването на Академията положиха клетва? Или датираше от още по-отдавна? От Банко ли я беше чул? Не си спомняше точно какво гласи тя… Само, че…
Мамка му, мамка му!
Петдесет секунди. Макбет хукна.
Нагоре.
Трийсет и пета глава
— Тръгвайте с мен! — изкрещя Макбет.
Двамата младежи се взряха изумени в мъжа, появил се изневиделица на вратата. Единият държеше бутилка шампанско и развиваше телената кошничка.
— Незабавно! — извика Макбет.
— Сър…
— Имате трийсет секунди, ако не ви се умира!
— Успокойте се, сър…
Макбет грабна кофичката с лед и я запрати в прозореца. Кубчета лед подскочиха и се посипаха по паркета. В настъпилата тишина Макбет изсъска глас:
— След двайсет и пет секунди тук ще избухне бомба.
Обърна се и хукна. Чу забързани стъпки зад гърба си.
Подминаха тичешком асансьора. Макбет задържа вратата към аварийното стълбище. Младежите се шмугнаха.
— Бързо! Бързо!
Затвори вратата и се спусна след тях.