— Наистина ли? — изуми се Джак. — Ами ако кметът умре? И тогава ли директорът на полицията поема властта?
— Да — потвърди Макбет. — До избирането на нов кмет.
— Правила, въведени от Кенет непосредствено след края на войната — поясни Лейди. — По онова време много се държеше на дееспособно войнствено ръководство в кризисни ситуации.
— Звучи разумно.
— Хубавото на извънредното положение е, че директорът на полицията контролира абсолютно всичко. Разполага с правомощия да изземва функциите на съдебната власт, да налага цензура на медиите, да отлага избори за неопределено време, накратко на практика той е…
— Диктатор.
— Точно така, Джак. — Лейди разбърка чая. — Уви, Туртел едва ли ще се съгласи да обяви извънредно положение, затова ще се наложи да се задоволим с компромисен вариант.
— А именно?
— Смъртта на Туртел, разбира се. — Лейди отпи.
— От… какво?
— При покушение. — Макбет лекичко стисна прасеца й. — Нали това имаш предвид, скъпа?
Тя кимна.
— Докато покушението се разследва, директорът на полицията поема управлението на града. Кой стои зад атентата? Политически противници? Хеката? Има ли връзка между убийството на кмета и извънбрачната му афера? Разследването, естествено, ще се проточи.
— Но ще управлявам само временно — до избирането на нов кмет — поясни Макбет.
— Любов моя, погледни колко кръв се лее по улиците на града. Убити полицаи, политически покушения. Директорът на полицията, изпълняващ длъжността и на кмет, закономерно решава да обяви извънредно положение. И отлага следващите избори за неопределено време — докато обстановката се нормализира. А кога е нормализирана тя, преценява еднолично той.
Макбет изпита познатата детинска радост от годините, когато той и Дъф сформираха непобедим тандем в училищния двор на сиропиталището и дори побойниците от по-горните класове не смееха да ги закачат.
— На практика ще имаме неограничена власт, докато искаме. Сигурна ли си, че от Капитол няма да се намесят?
— Скъпи, днес проведох дълъг и прелюбопитен разговор със съдия от Върховния съд. Стига разпоредбите на Кенет да не влизат в разрез с федералните, Капитол има нищожни възможности да налага санкции.
— Добре. — Макбет си потърка брадичката. — Интересно наистина. Значи, достатъчно е само или Туртел да умре, или да обяви извънредно положение.
— Има ли нещо друго, госпожо? — покашля се Джак.
— Не, благодаря ти. — Тя добродушно му даде знак, че може да се оттегли.
Джак отвори вратата и Макбет чу глух бас от първия етаж на фона на жална сирена на линейка в тишината.
— Туртел крои планове да ни спре — предупреди Лейди. — Наложително е покушението да стане скоро.
— Ами Хеката? Змията най-вероятно се състои от Туртел и Хеката. Кметът е опашката, а Хеката — главата. Отсечеш ли опашката, змията става още по-опасна. За предпочитане е да стоварим удара най-напред върху главата!
— Не.
— Не? Заявил е, че ако не се поддаваме на дресировка, ще ни умъртви. А ти искаш ли да си дресираното му куче?
— Замълчи и ме изслушай, скъпи. Чу Джак. Договаряш примирие с единия си враг и през това време се разправяш с другия. Сега не е моментът да предизвикваме Хеката. Пък и не съм сигурна дали Хеката и Туртел наистина действат в комбина. Защото тогава Хеката щеше да ме предупреди да не закачаме Туртел и да не припарваме до кметското място. Той обаче не го направи — дори и след спекулациите относно твоята кандидатура на изборите. Докато смята, че сме си взели поука и сме негови послушни кучета, Хеката ще ни подкрепя в опитите ни да узурпираме политическата власт в града, защото така косвено ще управлява и той. Разбираш ли? Нека първо да сразим единия ни враг и да окупираме неговата територия. После ще му мислим как да елиминираме Хеката.
Макбет плъзна ръка нагоре по прасеца й. Погали коляното. Тя се умълча, затвори очи. Той се заслуша в дишането й. Дишане, което с безсловесните си команди направляваше ръката му.
Цял следобед и цяла нощ дъждът продължи да мие града, който не можеше да бъде изчистен. Барабанеше по покрива на „Гранд хотел“, където Флинс, Дъф, Малком и Кейтнес единодушно решиха да останат, докато всичко приключи. В два през нощта Кейтнес се събуди от хлопане по вратата на стаята си. Веднага се досети кой е.
Не по броя на почукванията, не по интервала между тях, не по силата им. А по начина, по който човекът отвън удряше. С длан, не с кокалчета. Кейтнес познаваше тази ръка, всяка нейна извивка и грапавина.