Открехна вратата.
От дрехите и от косата на Дъф капеше дъждовна вода. Зъбите му тракаха, а лицето му беше толкова бледо, че белегът почти не личеше.
— Извинявай, но трябва да си взема горещ душ.
— Във вашата стая…
— С Флинс спим на двуетажно легло и имаме само мивка.
Тя отвори по-широко вратата и той се шмугна край нея.
— Къде си ходил? — попита Кейтнес.
— На гробището — отвърна той от банята.
— Посред нощ?
— За да не ме види никой.
Кейтнес чу как той пусна душа. Застана до незатворената врата на банята.
— Дъф?
— Да?
— Само да ти кажа, че съжалявам.
— Какво? — извика той.
Тя се прокашля и повиши глас:
— За случилото се със семейството ти.
Шуртенето на водата заглушаваше думите й. Кейтнес се взираше в парата, която го скриваше от погледа й.
Дъф излезе, загърнат в хавлиения халат, окачен в банята; носеше в ръка мокрите си дрехи. Кейтнес, вече облечена, лежеше върху широкото легло. Той измъкна кутия цигари от джоба на панталона си и я погледна. Тя кимна. Дъф легна до нея. Кейтнес отпусна глава върху ръката му и се загледа в жълтия глобус на лампата. Дъното му беше осеяно с петна от мъртви насекоми.
— Така става, когато човек се стреми да се доближи максимално до светлината — посочи Дъф. Явно още умееше да отгатва мислите й.
— Икар.
— Макбет. — Дъф запали цигара.
— Не знаех, че пак си пропушил.
— Странното е, че никога не съм харесвал тази отрова. — Той направи гримаса и издуха клъбце дим към тавана.
— Тогава защо ги започна? — засмя се тихо тя.
— Не съм ли ти разправял?
— Много неща не си ми разправял — закашля се тя.
Той й подаде цигарата:
— Защото исках да съм като Макбет.
— Аз пък си мислех, че по-скоро той е искал да е като теб.
— Изглеждаше толкова адски добре. И беше толкова… свободен. В хармония със себе си, чувстващ се комфортно в кожата си. Аз така и не успях да го постигна.
— Но притежаваш впечатляващ интелект. — Тя си дръпна и му върна цигарата. — И умееш да убеждаваш хората в правотата си.,
— Хората не обичат да им показваш, че грешат. Не можех да ги убедя да ме харесат — за разлика от Макбет.
— Това се нарича евтин чар, Дъф. Макбет се оказа един долен измамник.
— Не — поклати глава Дъф. — Макбет не е измамник. Спомням си колко беше чист и праволинеен. Без да е светец, не таеше задни мисли. Отворена книга. Без скрито-покрито. Е, не умееше да впечатлява околните с остроумие и оригиналност при разговор, но те караше да вярваш на всяка негова дума. И с право.
— Да му вярваш? На този бездушен убиец?
— Не си права. Макбет притежава богата душевност. Затова не може да убие и муха. Способен е да убие нападателна оса, но не и беззащитна мушица. Абсурд — колкото и да е досадна.
— Как може да го защитаваш, Дъф? Та ти изгуби…
— Не го защитавам. Той, разбира се, е убиец. Само казвам, че не е способен собственоръчно да отнеме живота на беззащитно същество. Правил го е само веднъж. За да ме спаси.
— Сериозно? Ще ми разкажеш ли?
— Не. — Той смукна жадно от цигарата. — Случи се по време на онази гонка до Форз. Макбет уби един от „Норс Райдърс“. Младо момче, станало свидетел как застрелях другаря му. Помислих го за Свено.
— Значи, „ездачите“ не са вадили оръжие срещу вас?
Дъф поклати глава.
— Но в такъв случай Макбет с нищо не е по-добър от теб.
— Напротив. Аз убих заради себе си. А той — заради друг човек.
— Просто защото ние в полицията си пазим гърба.
— Не. Защото смяташе, че ми го дължи.
Кейтнес се подпря на лакът.
— Как така?
Дъф вдигна цигарата към тавана, присви око и впери другото в огънчето.
— Когато дядо ми почина и постъпих в сиропиталището, бях на цели четиринайсет години — доста голям за сиропиталище. С Макбет бяхме връстници, но той живееше там от петгодишен. Настаниха ме в неговата стая и двамата веднага се сприятелихме. Тогава той заекваше. Говорният му дефект се засилваше особено в събота вечер. Тогава винаги се измъкваше от стаята посред нощ и се връщаше след час. Отказваше да ми разкрие къде е бил. Веднъж на шега заплаших да го издам на директора Лориъл, от когото всички се страхуваха, а Макбет отвърна, че нямало да му съобщя новина. Защото ходел именно в неговата стая. — Дъф дръпна силно от цигарата.
— Да не би… директорът да…
— Блудствал с него, откакто Макбет се помнеше. Не можех да повярвам на ушите си. Лориъл беше правил с него неща, каквито… о, и през ум не би ти минало, че някой е способен да причини това на друг; нормален човек не би допуснал, че подобни действия доставят удоволствие на някого. Един-единствен път Макбет се възпротивил, Лориъл го пребил почти до смърт и го държал заключен две седмици в така наречената изправителна стая в мазето — по нищо не се отличаваше от затворническа килия. От възмущение се разплаках. Защото знаех, че всяка дума е истина. Макбет никога не лъже. Предложих да му помогна да убием Лориъл. Макбет прие.