— Планирали сте как да убиете човек?
— Не. — Дъф й подаде цигарата. — Не сме планирали. Просто го убихме.
— Какво…
— Следващия четвъртък се прокраднахме до стаята му. През вратата се чуваше как хърка. Вмъкнахме се. Вътре Макбет се ориентираше и със завързани очи. Аз застанах да пазя до вратата, а той отиде до леглото и замахна с кинжала. Доста се забави обаче. След като очите ми свикнаха с мрака, видях, че той стои до леглото, вцепенен като статуя. После се сви и се върна при мен. Заеквайки, прошепна, че не можел да го направи. Издърпах кинжала от ръката му, отидох до леглото и забих острието право в хъркащата уста. Лориъл потръпна веднъж, после просто спря да хърка. Не тече много кръв. С Макбет се изнизахме.
— Божичко. — Кейтнес лежеше, свита на кравай. — После какво стана?
— Нищо особено. Сред заподозрените бяхме двеста питомци на дома. Никой не забеляза, че Макбет започна да заеква повече. Две седмици по-късно той избяга, но не свързаха бягството му с убийството, защото бягствата от дома бяха обичайна практика.
— И след десет години с Макбет сте се срещнали пак?
— Няколко пъти го засякох до Централната гара. Исках да поговоря с него, да му помогна, но той офейкваше всеки път. Подобно на длъжник от кредитор. След години се засякохме в Полицейската академия. Беше чист и вече не заекваше. Беше станал съвсем друг човек. Човек, с когото ми беше приятно да общувам.
— Защото е бил невинен, добросърдечен, милосърден младеж, върху чиято съвест не е тежало убийство?
— Макбет никога не е смятал неспособността да извършиш хладнокръвно убийство за добродетел, а по-скоро за слабост. По време на целия си стаж в Спецотряда той стреляше само ако някой нападне или него, или някой от хората му.
— А всички тези убийства сега?
— Възлага на други да ги извършат.
— Убийства на жени и деца. Променил се е, Дъф.
— Хората не се променят.
— И ти си се променил.
— Дали?
— Иначе нямаше да си тук. Нямаше да водиш тази битка. Нямаше да говориш така за Макбет. Преди ти беше заклет егоист. Готов да мине през всичко и всички, изпречили се на пътя ти. През колегите ти, през семейството ти. През мен.
— Едно време наистина исках да се променя. Да заприличам на Макбет. Осъзнах, че е невъзможно, и си поставих за цел да го надмина. Да се превърна в човек, способен да вземе желаното от Макбет, дори за мен то да не е толкова важно, колкото за него. Нали по същата причина Хеката е избол окото на онова момче. Знаеш ли кога се влюбих в Мередит?
Кейтнес поклати глава.
— Аз, Макбет, Мередит и нейна приятелка седяхме в едно заведение. Забелязах как я гледа Макбет.
— Кажи, че не е истина, Дъф.
— Съжалявам, но е самата истина.
— Това е ужасно мерзко, Дъф.
— Нали това се опитвам да ти кажа. Твърдиш, че водя тази битка безкористно, но аз не съм сигурен дали е така; дали всъщност не целя да отнема на Макбет нещо, което знам, че той иска.
— Но той не го иска, Дъф. Не му пука за града, за властта, за богатството. Иска само любовта й.
— На Лейди ли?
— Да. Всичко е заради Лейди. Чак сега ли го разбра?
Дъф издуха кръгче към тавана.
— Движещата сила на Макбет е любовта, а моята — завистта и омразата. Там, където той прояви милост, аз убих. А утре ми предстои да устроя засада на някогашния ми най-добър приятел. Милостта и любовта пак ще загубят.
— В момента у теб говорят цинизъм и самопрезрение.
— Хм. — Той изгаси цигарата в пепелника върху нощното шкафче. — Забравяш самосъжалението.
— Да. И самосъжалението.
— Цял живот съм бил арогантен егоист. Недоумявам защо си ме обичала.
— Някои жени си падат по мъже закрилници. Други — по мъже, които се нуждаят от спасителки.
— Амин. — Дъф стана. — Вие не разбирате, че ние, мъжете, не се променяме — нито когато открием любовта, нито когато осъзнаем, че сме смъртни. Никога.
— Някои хора прикриват своята несигурност зад арогантност, но твоята арогантност е фактически твоята същност, Дъф, а тя се проявява в желязната ти самоувереност.
Дъф се усмихна и си обу мокрите панталони.
— Опитай се да поспиш. Утре трябва да сме във форма.