Той си тръгна. Кейтнес стана, дръпна пердето и надникна към улицата. Чуваше се плясък на автомобилни гуми през локви. Виждаха се протрити рекламни табели на закусвалня „Хамбургерите на Джо“, на химическо чистене „Пекин“ и бингозала „Тандрела“. За миг в забутана уличка проблесна цигара.
След няколко часа щеше да се съмне.
Дотогава Кейтнес нямаше да мигне.
Трийсет и седма глава
Събота донесе още дъжд. Двата градски вестника съобщаваха на първа страница за изявлението на кмета Туртел и за взрива на последния етаж на казино „Обелиска“. В редакционна статия „Дневник“ коментира, че с казаното в радиоинтервюто Макбет не отрича категорично намерението си да се кандидатира за кметското място в предстоящите избори. От вестника не открили Туртел за коментар, защото в момента бдял неотлъчно до леглото на майката на извънбрачния си син в болница „Сейнт Джорди“. Към обяд дъждът спря.
— Рано се прибираш. — Шийла си избърса ръцете в престилката и погледна угрижено съпруга си.
— Вече не ми хрумваше с какво да се заема, пък и другите си тръгнаха — отвърна Ленокс, постави кожената си чанта до скрина, извади закачалка от гардероба и си окачи палтото.
Преди две години градската управа въведе петдневна работна седмица, но в Главното управление неписано правило гласеше, че който иска да се издигне, се отбива и в събота.
Ленокс целуна съпругата си по бузата и усети ухание на нов, непознат парфюм. През ума му се стрелна внезапна мисъл, но той не посмя да я проследи: дали не напипва следите на друг мъж? Ленокс побърза да отпъди подозрението. Първо, тя не беше такъв тип жена. Второ, липсваше й привлекателност. Все пак неслучайно се бе омъжила за дребен албинос. Третата и най-основателна причина да прогони опасението беше повече от проста: струваше му се непоносимо.
— Има ли нещо? — попита тя и го последва в дневната.
— Не. Само съм малко изморен. Къде са децата?
— В градината. Дъждът най-после спря.
Ленокс застана до големия прозорец. Загледа се в хлапетата. Надаваха смях и весели възгласи, увлечени в непозната за Ленокс игра. Най-вероятно ще се справят. Ще развият полезни умения. Погледна нагоре към небето. Почивка от дъжда. Кратък отдих, преди проклетията пак да започне да се излива из ведро. Ленокс се отпусна в близкия фотьойл. Колко ли ще издържи?
— Вечерята ще е готова чак след час — обади се жена му.
— Няма проблем, скъпа. — Той я погледна.
Обичаше я искрено, но дали някога е бил влюбен в нея? Не си спомняше. Пък и едва ли имаше значение. Тя не го бе казвала в прав текст, но Ленокс почти не се съмняваше, че и тя никога не е била влюбена в него. Всъщност Шийла поначало си беше много мълчалива. Вероятно затова отстъпи пред увещанията му и накрая склони да му стане гадже, а после и съпруга. Просто си намери човек, който да говори и вместо нея.
— Сигурен ли си, че всичко е наред?
— Абсолютно, скъпа. Какъв е този приятен аромат?
— Готвя треска — отвърна тя и сбърчи въпросително чело.
Понечи да поясни, че пита за парфюма, не за вечерята. Съпругата му обаче тръгна към кухнята и Ленокс обърна фотьойла към градината. По-голямата му дъщеря го видя, на лицето й грейна усмивка и тя извика нещо на сестра си и брат си. Ленокс им махна. Как е възможно двама родители с толкова невзрачна външност да създадат толкова красиви деца? И онази мисъл пак го споходи: ако тези деца изобщо са негови.
Изневяра и измяна.
Синът му извика нещо — Ленокс не чу какво — но след като все пак успя да привлече вниманието на баща си, момчето направи циганско колело в тревата. Ленокс го аплодира с високо вдигнати ръце; момичетата също започнаха да се премятат. Искаха да впечатлят татко си, на когото все още се възхищаваха — и как не! Нали за тях все още беше пример за подражание. Викове, смях, глъчка. Ленокс се замисли за тишината във Файф, за слънчевата светлина, за завесата, полюляваща се зад строшения прозорец, за лекия ветрец, който едва доловимо свирукаше скръбна песен, навирайки се в дупките от куршуми по стената. Колко много непоносими мисли. Има толкова начини да изгубиш любимите си хора. Ами ако един ден узнаят, разберат що за човек е бил всъщност техният съпруг и баща? И тогава ли вятърът ще напява същата печална мелодия?
Ленокс затвори очи. Малко почивка. Кратък отдих.
Усети, че някой се е надвесил над него и го лъхва с дъха си. Повдигна клепачи. Шийла.
— Не ме ли чу, като те виках? — попита тя.
— Какво има?
— Търсят те по телефона. Някой си комисар Ситон.