Ленокс излезе в коридора и вдигна слушалката.
— Ало?
— Рано си се прибрал, Ленокс. Тази вечер обаче ще ми трябва малко помощ.
— Нещо не ми е добре. Потърси друг.
— Директорът настоява да взема теб.
Ленокс едва преглътна. В устата си имаше вкус на олово.
— Къде да ме вземеш?
— На свиждане в болницата. След час да си готов. Ще мина през вас.
Връзката прекъсна.
Ленокс затвори. Олово.
— Какво има? — извика Шийла от кухнята.
Блед метал, охотно приемащ определената от калъпа форма; отравя и убива, тежък е, но е безволев и се топи само при триста и трийсет градуса.
— Нищо, скъпа. Нищо.
Макбет се сепна. Пак сънува мъртъвци. На вратата се чукаше. Не, не чукаха — някой думкаше и той се досети, че отдавна се опитват да го събудят.
— Сър! — викаше Джак.
— Да — изломоти Макбет и се огледа.
Дневна светлина озаряваше стаята, но колко беше часът? Присъни му се, че се е надвесил над легло с кинжал в ръка, ала при всяко мигване лицето върху възглавницата пред него се променя.
— Комисар Кейтнес ви търси по телефона, сър. Било много спешно.
— Свържи я. — Макбет се претърколи до нощното шкафче.
Вторачи се в бургундскочервения килим и в избродираните цветя.
Телефонът звънна и Макбет вдигна слушалката, без да отмества поглед от килима.
— Кажи, Кейтнес.
— Извинете, че ви безпокоя в събота, но се натъкнахме на труп и се налага да ви помоля да дойдете за съдействие.
Звучеше задъхана.
— Защо?
— Има вероятност тялото да е на Флинс, сина на Банко. Трупът е силно обезобразен, Флинс няма близки роднини в града, вие сте най-подходящият да го идентифицира.
— О! — Макбет усети как в гърлото му засяда буца.
— Моля?
— Нормално е. — Той се загърна по-плътно в завивката. — При толкова продължителен престой в морска вода…
— Там е работата, че трупът е намерен не в морето, а в пресечка между Четиринайсета и Петнайсета улица.
— Как така?
— Точно затова, преди да предприемем каквото и да било, искаме да сме напълни сигурни, че тялото е на Флинс.
— Между Четиринайсета и Петнайсета ли каза?
— Елате на Четиринайсета, пред закусвалнята „Хамбургерите на Джо“.
— Добре, Кейтнес. Чакай ме там след двайсет минути.
— Благодаря, сър.
Макбет затвори. Лилии. Цветята върху килима бяха лилии. Лилия — така се казваше детето на Лейди. Защо не се беше сетил по-рано? Смърт. Просто защото никога преди не беше виждал, не беше вкусвал, не беше преживявал и не беше сънувал толкова много смърт. Макбет затвори очи. Извика менящите се лица от съня си преди малко. Образът на директора Лориъл, хъркащ с отворена уста в пълно неведение, бързо се превърна в директор Дънкан. Той отвори очи и се вторачи многозначително в Макбет. После пред очите му се яви вцепененият, изцъклен поглед на Банко. Без тяло. Само глава върху възглавницата. След него лицето доби образа на паникьосаното безименно момче: коленичило върху асфалта, то се взираше в мъртвия си другар и в приближаващия го Макбет.
Макбет си припомни всички случаи, когато се бе събуждал от кошмар и бе въздъхвал с облекчение, задето в действителност не затъва в плаващи пясъци и не го ръфат кучета. Понякога обаче се случваше Макбет да си мисли, че се е събудил от кошмара, а всъщност да продължава да сънува; да се налага да пробие няколко слоя, докато се добере до будно състояние. Стисна силно клепачи и отвори очи. После стана от леглото.
Трътлестата цветнокожа администраторка на рецепцията на болница „Сейнт Джорди“ вдигна глава от служебната значка, която й показа Ленокс.
— Наредиха ни да не допускаме никого… — тя пак погледна значката — господин комисар.
— Става дума за полицейско разследване с висок приоритет. Кметът трябва да бъде осведомен незабавно.
— Ако оставите съобщение, ще го…
— Информацията е строго секретна. Разговорът с кмета не търпи отлагане.
Служителката въздъхна.
— Стая 204 на втория етаж.
Кметът Туртел и младежът седяха на столове до единственото легло в голяма стая. Кметът беше прегърнал момчето през раменете. Двамата вдигнаха поглед, когато Ленокс се покашля зад гърба им. В леглото лежеше бледа жена на средна възраст с оредяла коса. Ленокс веднага съзря приликата с момчето.
— Добър вечер, господин кмете. Вероятно не ме помните, но се запознахме по време на вечеря в казино „Инвернес“.
— Комисар Ленокс, нали? От Антикорупционното звено.
— Впечатляваща памет. Простете, че нахълтвам така.