По асфалта изцвилиха гуми. Към тях се носеше кола. Ленокс надникна под лимузината, но видя само трупа на шофьора. Туртел седеше, опрял гръб о колата. Ленокс се опита да отвори уста, за да му каже да се качи и да избяга, да спаси поне себе си. Ала и този път Ленокс не успя да избяга от същността си. Познатата стара история. Вечната му неспособност да направи онова, което му диктуват и умът, и сърцето. Главната драма в неговия живот.
Колата приближи и спря. Отвориха се врати.
По все още мокрия асфалт зашляпаха стъпки.
Ленокс се опита да извърти глава, ала не успя. С периферното си зрение видя дуло на пушка до два крака в мъжки панталон.
С него и Туртел беше свършено. Странно, но това му донесе облекчение.
Панталонът приближи още. Ръка стисна гърлото му. Явно щяха да го убият безшумно, с душене. Ленокс задържа поглед върху обувките. Отдавна, отдавна бяха излезли от мода. Трандафори.
— Този тук е мъртъв — обади се познат глас от страната, където лежеше шофьорът.
— Туртел е невредим — отвърна мъжът, който стискаше гърлото на Ленокс. — Ленокс не мърда, но има пулс. Откъде стреляха?
— От покрива на многоетажния гараж — изхълца Туртел. — Ленокс ме спаси.
Спаси?
— Елате насам, Малком!
Ръката се отдръпна от врата му и в зрителното му поле се появи лице. Дъф.
— В съзнание ли е? — обади се женски глас отзад. Кейтнес.
— Парализиран е или е в шок — отвърна Дъф. — Очите мърдат, но той нито се движи, нито говори. Трябва да го закараме в болница.
— Някаква кола излиза от многоетажния гараж — обади се младежки глас.
— Прилича на джипа на Спецотряда. — Дъф се изправи и сложи приклада на пушката на рамото си.
Няколко секунди цареше тишина. После се разнесе ръмжене на двигател, което постепенно заглъхна.
— Остави ги да духнат — каза Малком.
— Каси — обади се Туртел.
— Какво?
— Намерете Каси.
Каси тичаше. Сърцето думкаше в гърлото му, стъпалата шляпаха по асфалта — все по-бързо и по-бързо, докато достигнаха темпото на песента, която обикновено зазвучаваше в главата му, когато изпитваше страх: „Помощ“ на „Бийтълс“. Точно преди да се качи в лимузината, изтрещя първият изстрел. Каси видя, че куршумът улучи бледия полицай в гърба. Раненият се строполи върху баща му, а той извика на Каси да бяга.
И младежът инстинктивно хукна надолу към района, където бе израснал, към реката. Там, в една обгоряла съборетина играеха като деца. Наричаха я „свърталището на плъхове“.
Беше бяла, опушена от сажди около вратите и прозорците и приличаше на грохнала, наплескана със силен грим проститутка. Долу при реката малките къщи бяха съвсем нагъсто, сякаш търсеха закрила една от друга. Само обгорилата се намираше далеч от околните, сякаш нарочно я избягваха. Избуяли бурени изпълваха двора. Каси го прекоси тичешком, хукна нагоре по стълбите, влетя през отвора, някога предназначен за входна врата, в кухнята — сега празна черупка, воняща на урина, с надраскани по стените нецензурни думи. Продължи нагоре по тясното стълбище към спалните. В едната на пода имаше мухлясал дюшек. Там Каси бе получил първата си целувка — сред празни бутилки от алкохол и вдървени трупове на речни плъхове, пръснати по пода. Един следобед по залез-слънце — беше на десет-единайсет — заедно с двама приятели запалиха цигара за пръв път. Докато кашляха от дима, наблюдаваха как от напуканата, покрита с боклуци тиня в пресъхналото речно корито прииждат плъхове. Навярно идваха в съборетината, за да умрат.
Дали да не се върне? Не, баща му каза да бяга надалече. Каси се надяваше колеги на полицая, на Ленокс, да са осведомени за планирания атентат срещу кмета и да се притекат на помощ.
Ще се скрие тук, докато всичко свърши. После ще се прибере.
Каси отвори големия гардероб в ъгъла. Беше празен. Опоскан. Сви се вътре и затвори вратата. Опря глава о задната стена на гардероба. Тихо си затананика песента, звучаща в главата му. Помощ! Сети се за клипа: на комично забързан каданс „Бийтълс“ се щурат панически напред-назад в свят, където всъщност не се случва нищо страшно. Тук никой не може да го намери. Пък и Каси не е кмет, а най-обикновено момче и през целия си живот не е правил нищо лошо. Е, няма да броим няколкото тайно изпушени цигари, изпитите от любопитство смешни количества разредено уиски и разменените целувки с две-три чужди гаджета.
Постепенно сърцето му се укроти.
Ослуша се. Нищо. Реши да почака още малко. Нормализира дишането си и вече спокойно поемаше въздух през носа. Неизвестно от колко години тук нямаше дрехи, но още се усещаше миризмата им. Миризмата, призраците от чужд живот. Къде ли са сега тези хора? Майка му казваше, че в този дом властвало нещастието. Пиянски запои, побоища и какви ли не още страхотии. Каси трябва да се благодари, че си има баща, който го обича и никога не му е посягал. И Каси благодареше на съдбата. Никой не знаеше, че баща му е кмет. Каси не го споделяше с никого — нито с онези, дето го наричаха копеле, нито с другите копелета, които не бяха виждали бащите си или изобщо не знаеха кои са. Виж, те бяха за окайване. Веднъж Каси заяви на баща си, че един ден ще им помогне. На тях и на всички, изпаднали в затруднения след затварянето на „Естекс“. Татко не го погали по главата и не се засмя снизходително, както биха направили други бащи. Изслуша го внимателно и каза, че ако Каси наистина иска да се отдаде на благотворителност, той обещава да му помогне, когато му дойде времето. Пък и кой знае, добави татко, може самият Каси да стане кмет един ден. И по-големи чудеса са се случвали. Нарече го Туртел-младши.