— Например, да спасим живота на кмета на града.
— Но това не е достатъчно, нали, Дъф? — Сухият смях на Ленокс премина в кашлица. — Трябва една последна отчаяна постъпка. Погледната отстрани, прилича на саможертва и ти тайничко се надяваш да бъдеш възнаграден с опрощение на греховете и райските двери да се отворят пред теб. Но тази саможертва е твърде нищожна, Дъф. Нали не очакваш, че някога ще изкупиш всичките си грехове?
— Не, не бих могъл. Но мога да простя на теб. И това е нещо.
— Не!
— Напротив.
— Не можеш! Не го прави, недей…
Гласът му се прекърши. Дъф го погледна. Малки прозрачни капчици се търкаляха по бледите му бузи.
Дъф си пое дъх.
— Склонен съм да преосмисля решението си при едно условие, Ленокс.
— И какво е то?
— Довечера да дадеш интервю по радиото, в което да разкажеш цялата истина и да изчистиш името на Малком.
Ленокс вдигна ръка с усилие и избърса бузите си. После стисна с мократа си длан китката на Дъф.
— Обади се на Присила и й кажи да дойде в болницата.
Дъф кимна, стана, освободи ръката си. За последно погледна Ленокс. Запита се променен човек ли вижда, или просто поредния, избрал най-лесния изход.
— Е? — попита Туртел и се изправи от стола до стената.
— Потвърждава, че зад покушението срещу теб стои Макбет. Съгласи се да даде интервю. Но Хеката има и друг информатор, някой, внедрил се сред обкръжението на Макбет. Възможно е да е човек от Главното управление…
— Така или иначе — избоботи Туртел, докато вървяха бързо по коридора, — показанията на Ленокс ще закопаят окончателно Макбет! Ще се обадя в Капитол да издадат федерална заповед за арест.
Срещу тях се зададе медицинска сестра.
— Господин кмете?
— Да?
— Обади се Агнес, икономката ви. Поръча да ви предам, че Каси все още не се е прибрал.
— Благодаря — кимна Туртел. С Дъф продължиха. — Сигурно е отседнал при приятели и чака бурята да отмине.
— Сигурно — съгласи се Дъф. — Тази ваша икономка…
— Да?
— Никога не съм имал домашен управител, но след известно време този човек, предполагам, става кажи-речи част от мебелировката. В негово присъствие говориш свободно и не се притесняваш, че е възможно до слуха му да стигнат неща от кухнята, така ли е?
— Да. Но минава време, преди да се довериш на иконома си.
— И въпреки това няма как да знаеш със сигурност какво му се върти в главата, нали?
— Хм. Допускаш секретарката на Макбет в Главното управление да е…
— Не е изключено — кимна Дъф. — Но все пак не ми се вярва Присила да е човек на Хеката. Както и вие отбелязахте, доверие се гради продължително време. Впрочем, вие споменахте, че сте играли блекджек в самостоятелна зала, докато Макбет и Лейди са ви излагали плана си да убият Хеката. За блекджек не трябва ли и четвърти човек?
— Моля?
— За блекджека не е ли нужно и крупие?
— Джак?
— Да, Лейди? — Джак отдръпна ръката си, уж случайно отпусната върху грациозния кръст на Били, докато двамата стояха надвесени над книгата за гости и Джак му обясняваше как се вписват новодошлите.
— Трябва да поговорим, Джак. Качи се в апартамента ми.
— Разбира се. Ще удържиш ли фронта, докато ме няма, Били?
— Ще се постарая според силите си, господин Бонъс.
Джак се усмихна и задържа погледа на новия служител малко повече, отколкото би го сторил със случаен колега. После забърза по стълбите след Лейди.
— Как ти се струва новият? — попита тя, след като Джак я настигна.
— Твърде е рано да се каже, госпожо. Малко е млад и неопитен, но ми се струва схватлив.
— Добре. Трябват ни още двама сервитьори в ресторанта, но днес на интервюто се явиха само пълни некадърници. Как си мислят младите хора, че ще оцелеят в днешния свят, ако не полагат усилия и не се учат! Да не би да си въобразяват, че ще им поднесат всичко на тепсия?
— Наистина е възмутително, госпожо. — Джак влезе в апартамента.
Лейди затвори вратата, рухна върху близкия стол и заплака.
— Лейди? Какво има?
— Лилия — хълцаше тя. — Лилия. Той го изрече.
— Лилия? Цветето ли, госпожо?
Лейди зарови лице в шепите си. Ридания разтърсваха цялото й тяло. Джак се чудеше какво да направи. Понечи да се приближи, но се отказа.
— Говори ли ви се… за това?
— Не! — избухна тя и си пое пресекливо дъх. — Не, не ми се говори за това! Доктор Алсакер настояваше да го обсъдим. Той е луд, знаеш ли? Сам ми го каза. Това обаче, по неговите думи, не го правело по-лош психиатър, дори напротив. Не ми трябват думи, Джак. Наслушала съм се на приказки. Вече не ми носят облекчение. Трябва ми лекарство. — Лейди подсмръкна и внимателно избърса кожата под очите си с опакото на дланта. — Лекарство, да. Без него не мога да бъда онази, която трябва.