— Коя именно?
— Лейди, Джак. — Погледна почернялата си от грима ръка. — Онази, която живее, докато други умират. Макбет спря лекарството и вкъщи не е останал и грам. Кой да предположи, че Макбет е по-силен от мен? И през ум не ти е минавало, нали? Върви да ми купиш, Джак.
— Лейди…
— Иначе всичко това ще се сгромоляса. Непрекъснато чувам бебешки плач, Джак. Разхождам се из игралната зала, усмихвам се, говоря. — Сълзите пак рукнаха. — Повишавам глас и се смея, за да надвикам детето, но вече не издържам. Той знае как се казваше тя. Изрече моите прощални думи.
— Не ви разбирам. Кой е знаел?
— Хеката. Знае какво изрекох, преди да строша главицата с въпросително ококорените сини очи. „В друг живот, моя Лилийке.“ Никога не съм го казвала на никого. Нито веднъж! Поне не в будно състояние. Не може да съм го споменала, докато съм бълнувала. Дали пак не съм ходила насън… — Млъкна. Смръщи чело, сякаш се бе сетила за нещо.
— Хипнозата — обади се Джак. — Казали сте го по време на хипнозата. Хеката го е научил от доктор Алсакер.
— По време на хипнозата? — Лейди кимна бавно. — Така ли мислиш? Алсакер да ме е предал? И са му платили за сведенията, това ли имаш предвид?
— Хората са алчни. Заложено им е по природа, госпожо. Без алчност човешкият род не би спечелил борбата за съществуване. Само погледнете вие какво сте създали, госпожо.
— И според теб причината е алчността?
— Алчност не за пари, госпожо. Различните хора ламтят за различни неща. Някои за власт, други за секс, трети за възхищение, четвърти за храна, пети за любов, шести за знания, седми да всяват страх…
— Ти за какво ламтиш, Джак?
— Аз ли? — Той сви рамене. — Харесвам весели, доволни гости. Явно ламтя околните да са доволни. Затова толкова държа и вие да сте добре, госпожо. Видя ли ви във ведро разположение на духа, и аз съм щастлив.
Тя го изгледа продължително. После стана, отиде до огледалото, грабна четката за коса от тоалетката.
— Ей, Джак…
Тембърът на гласа й не му хареса, но той срещна погледа й в огледалото.
— Да, госпожо?
— Самотата ти е стара познайница, нали?
— Така е, госпожо, знаете го.
Тя започна да реше дългата си огненочервена коса. Гривата й или привличаше мъжете, или ги предупреждаваше да внимават.
— А ти знаеш ли кое е по-страшно от това никога да не си имал приятел? По-страшно е да си живял със заблудата, че имаш, а изведнъж единственият човек, когото си смятал за най-близък другар, да се окаже всъщност предател. — Четката заседна в гъстата, непокорна коса, но Лейди я прокара със сила надолу. — И през цялото време да са те лъгали. Представяш ли си колко самотен се чувства човек тогава, Джак?
— Не, госпожо.
Джак я изгледа. Нито съобразяваше какво да направи, нито какво да каже.
— Радвай се, задето не ти се е случвало да те предават, Джак. — Остави четката и му подаде няколко банкноти. — Ти приличаш на рибата лепка, Джак. Твърде дребен си да те предават. Само ти предаваш. Акулата ти позволява да се закрепиш за нея, защото я почистваш от други, по-опасни паразити. В замяна тя те разхожда из световните океани. И така двамата пътувате, извличайки си взаимна полза. Развивате толкова интимна, близка връзка, че може да се сбърка с приятелство. Докато покрай вас не мине по-едра, поздрава акула. Върви да ми купиш адска смес, Джак.
— Сигурна ли сте, госпожо?
— Поискай от онова другото, по-силното, което те издига нависоко в небесата и те пренася надалече. Толкова нависоко, че паднеш ли, ще си строшиш главата. Защото кой иска да живее в такъв студен, неприятелски свят като този?
— Ще се постарая да изпълня желанието ви, госпожо.
Джак затвори безшумно вратата зад гърба си.
— О, положително знаеш къде да намериш дрогата, Джак Бонъс — прошепна Лейди на отражението си. — И да предадеш много здраве на Хеката. — По бузата й се търколи сълза. Мина по солената следа от предишната. — Скъпи мой, добри мой Джак. Дребничък мой, окаяни Джак.
— Господин Ленокс?
Ленокс отвори очи. Погледна часовника. Час и половина до полунощ. Клепачите му пак се отпуснаха. Успя да измоли още морфин от лекаря. Искаше само да спи — макар и съня на виновника, измъчван от угризения.