Макбет отвори очи. Все още се намираше в кабинета си. Ситон все още лежеше на канапето, Улафсон седеше на стол, а радиото работеше.
Макбет стана и го изключи.
— Е? — попита Ситон.
— Шшт.
— Какво?
— Млъкни за малко!
Притисна два пръста към вътрешната част на веждите си. Беше изморен, толкова изморен, че се затрудняваше да разсъждава с необходимата концентрация. А трябваше, защото му предстоеше да вземе съдбоносни решения. Следващите няколко часа щяха да определят изхода на битката за града.
— Името ми — обади се Улафсон.
— Какво?
— Казаха името ми по радиото. — Той се ухили глупашки. — Доколкото ми е известно, досега в рода ни няма човек, чието име да са споменали в национален ефир.
Макбет се вслуша в тишината. Къде се изгуби обичайното бумтене на автомобили по улиците? Сякаш градът бе затаил дъх. Стана.
— Елате с мен.
Слязоха с асансьора в мазето.
Минаха покрай знамето с червения дракон на Спецотряда.
Ситон отключи оръжейния склад и включи осветлението.
Завързано за сейфа, съхранявал куфара със самоцелната бомба, и с кърпа, напъхана в устата, момчето седеше между лафетите с двете картечници „Гатлинг“. Сините ириси представляваха съвсем тънки кръгчета около разширените от страх черни зеници.
— Ще го отведем в „Инвернес“ — отсече Макбет.
— Защо там?
— Тук никой от нас не е в безопасност. От казиното ще можем да принудим Туртел да коленичи.
— Кои сме ние?
— Последните предани. Онези, които ще бъдат възнаградени след завоюването на победата.
— Тоест, ти, аз и Улафсон? Ние тримата ще поставим цял град на колене?
— Имай ми доверие. — Макбет погали Каси по главата, както се милва вярно куче. — Хеката се нуждае от нас и ще ни защити.
— Срещу целия град? — изрази съмнение и Улафсон. Фъфлещото му „с“ просъска между бетонните стени.
— Помощниците на Хеката са цяла армия, Улафсон. И те са невидими като него, но съществуват. Вече два пъти ми спасиха живота. На наша страна са още сестрите, картечниците и наредбите на Кенет. След като Туртел клекне и обяви извънредно положение, градът е мой. Е? Преданост и братство?
Улафсон затвори очи.
— Калени в огън — прошепна той.
Ситон ги изгледа изпод вежди, но после по тънките му устни се разстла усмивка:
— Сплотени до последна капка кръв.
Четирийсета глава
Дъф седеше на дивана в дневната на Туртел и слушаше съсредоточено. Четиримата гледаха напрегнато кмета, притиснал телефонна слушалка към ухото си. До полунощ оставаха две минути. Налягането се увеличи. Отвън се носеше глух грохот на наближаваща буря. Скоро градът щеше да си плати за горещия ден. Кметът отговаряше на събеседника си едносрично само с „да“ и „не“. Накрая затвори.
Премлясна, все едно чутото трябваше да бъде сдъвкано и преглътнато.
— Е? — нетърпеливо попита Малком.
— И добри, и лоши новини. Първо добрите. Съдията от Върховния съд Арчибалд твърди, че въз основа на наличните доказателства сигурно ще успеем да издействаме федерална заповед за арест на Макбет. В такъв случай тук ще изпратят федерална полиция.
— А лошите? — настоя да узнае Малком.
— От политическа гледна точка въпросът е деликатен и ще отнеме време. Никой няма желание да вписва в биографията си арест на полицейски директор, ако впоследствие обвиненията срещу него не издържат в съда. Всъщност ние разполагаме конкретно с едно радиоинтервю с Ленокс, който признава съучастничество в убийство. На Арчибалд му трябва малко време да обработи колегите си. В най-добрия случай заповед ще има най-рано утре следобед.
— Е, значи утре всичко ще се реши — заключи Кейтнес. — Трябва само да устискаме тази нощ и няколко часа утре.
— Така изглежда — кимна Малком. — Жалко, че обстоятелствата не предразполагат към празнуване.
— Напротив — възрази Туртел и се обърна към икономката си, току-що влязла в дневната. — По време на войната, колкото повече загинали имаше в битката, толкова по-бурно празнувахме победите. Шампанско, Агнес!
— Веднага, сър. Търсят ви по другата линия.
— Каси ли? — Туртел грейна.
— Уви, не, сър. Господин Макбет.
Спогледаха се.
— Прехвърли обаждането тук — нареди Туртел.
Макбет се облегна на стола със слушалка, притисната към ухото. Загледа се в тавана, в острия златен шип на кристалния полилей в празната игрална зала.
Макбет беше сам. Вярно, чуваше как Ситон и Улафсон се трудят над монтажа горе на мецанина, но въпреки това беше сам. Защото Лейди я нямаше.