Заловиха се за работа още щом пристигнаха от Главното управление. Отне им половин час да изведат всички играчи от казиното и гости от ресторанта. Постараха се да запазят приятелския тон, но се налагаше да прекратят започнати игри, да осребрят жетони, а някои гости настояха да си допият питиетата независимо от уверенията, че няма да ги плащат. Последните останали в залата възроптаха, задето ги гонят в събота вечер, и се наложи буквално да ги избутат навън. Лейди, разбира се, би се справила с положението много по-изискано. Макбет изпрати Джак да я доведе, но служителят се върна без нея. Какво пък, нека поспи. Очертаваше се дълга битка. Издигнаха барикади пред прозорците и монтираха картечниците „Гатлинг“ в двата края на мецанина.
— Туртел е на телефона — обади се кметът с пресилено спокоен глас.
— Добър вечер, кмете. Всичко наред ли е?
— Жив съм.
— Добре, добре. Радвам се, че успяхме да те спасим от покушението. Зад него, подозирам, стои Хеката. Съжалявам, задето шофьорът ти се прости с живота си. И задето Ленокс явно е получил замъгляване на съзнанието от травма, която си навлече сам.
Туртел се засмя сухо.
— С теб е свършено, Макбет, нали знаеш?
— Напоследък се струпаха доста тревожни събития, не намираш ли, господин Туртел? Експлозии, улични престрелки, атентати срещу полицейски директори и кметове. Обаждам се, защото смятам, че е нужно незабавно да обявиш извънредно положение.
— Забрави, Макбет. Предстои да бъде издадена федерална заповед за ареста ти.
— Подкрепление от Капитол ли си извикал? Очаквах го. Заповедта ще бъде факт чак след като поема управлението на града, а тогава ще бъде твърде късно, защото ще се ползвам с имунитет. Директорът Кенет беше много по-далновиден, отколкото са склонни да му признаят.
— Искаш да управляваш града като диктатора Кенет ли?
— В тази буря е най-добре руля да държи по-силна ръка от твоята, Туртел.
— Ти си луд, Макбет. И защо ми е, за бога, да обявявам извънредно положение и да ти преотстъпвам властта?
— Защото държа копелето ти и не изпълниш ли исканията ми, ще му отрежа главата.
Макбет чу как Туртел си пое дъх.
— Не си лягай, Туртел. Давам ти няколко часа да съставиш и подпишеш указ за извънредно положение. Трябва да влезе в сила утре преди изгрев-слънце. Не чуя ли да обявят по радиото извънредното положение, преди първият слънчев лъч да е влязъл в очите ми, Каси умира.
Мълчание. Макбет имаше чувството, че Туртел не е сам. По думите на Ситон четирима души им бяха попречили да довършат започнатото в болница „Сейнт Джорди“. Дъф, Малком, Кейтнес и някакъв младеж.
— И как смяташ да се измъкнеш безнаказано, ако убиеш сина ми, Макбет?
Макар и суров, тонът не можеше да прикрие напълно безпомощността му. Макбет се оказа неподготвен за толкова болезнено отчаяние. Побърза обаче да се отърси от обзелата го мекушавост. Треперещият глас на кмета потвърди надеждите му: Туртел беше готов на всичко, за да спаси момчето.
— Както споменах, ще имам имунитет. Ще намеря начин, господин кмете.
— Дори да избегнеш съда, как ще приспиш съвестта си? Превърнал си се в чудовище, Макбет.
— Ние, хората, не ставаме такива или онакива. Винаги сме си едни и същи, Туртел. Ти, например, винаги ще си склонен да продадеш услугите и душата си на онзи, който ти предложи най-голямата сума.
— Не чуваш ли гръмотевиците отвън, Макбет? Как изобщо все още вярваш, че в такава ситуация в този град на разсъмване ще грейне слънце?
— Вярвам, защото така съм разпоредил, Туртел. Ако не си вярващ, нека календарът за изгрева бъде твоето пътно разписание. Дотогава…
Макбет затвори. Светлината играеше в кристала отгоре. Значи той се движеше. Или заради издигащия се нагоре топъл въздух, или заради недоловими вибрации по земята, или просто светлината се бе променила. Имаше, разбира се, и четвърта възможност. Самият Макбет да се движи. Да вижда нещата от малко по-различен ъгъл. Извади сребърния кинжал. Не беше най-ефективното оръжие срещу танкове и дебела кожа, но Лейди се оказа права. Среброто гони призраците. Вече цяло денонощие не бе виждал нито Банко, нито Мередит, нито Дънкан, нито коленичилия младеж от „Норс Райдърс“. Макбет вдигна кинжала срещу светлината.
— Джак!
Не последва никаква реакция.
— Джак! — повиши глас той.
Все така нищо.
— Джак! Джак! — изрева Макбет неистово и гръмко, сякаш отвътре гърлото му се раздра.
Отвори се врата към залата.
— Викате ли ме, сър? — отекна гласът на Джак.
— Лейди все още ли не дава признаци на живот?