— Вън!
— Господин директоре… — запъна се младежът.
— Вън, казах! Малком те е изпратил да ме убиеш. Изчезвай!
— Не, не, аз…
— Веднага! Броя до три! Едно…
Младежът залитна назад, напипа дръжката на вратата, но тя беше заключена.
— Две!
Джак се спусна с ключа да помогне на Сиуард.
— Три!
Вратата се затръшна зад момчето. Тичащите му стъпки постепенно заглъхнаха.
— Наистина ли мислите, че…
— Не. — Макбет върна на Джак пистолета. — Но едно такова хлапе само ще ми се пречка из краката.
— Малко сте. Младежът е връстник на Улафсон, сър.
— Свърши ли каквото ти възложих, Джак?
— Още действам, сър.
— Когато приключиш, веднага ми кажи. Ще бъда в игралната зала.
Макбет отвори двукрилата врата към казиното. Зад високите прозорци на изток нощта остаря и посивя.
Четирийсет и втора глава
Слънцето още се спотайваше зад планините, но бе изпратило алено предизвестие за скорошната си поява. Комисар Ленокс си помисли, че никога не е виждал толкова прекрасен изгрев. Дори и да е имало, не го е забелязал. Или не слънцето, а морфинът придаваше такива великолепни багри на околния пейзаж. Счупени бирени бутилки, вонящи храчки от повръщано и фасове от поредната бурна съботна вечер покриваха улиците, но наоколо не се мяркаше жива душа. Само дребен мъж в черна моряшка униформа и бяла фуражка ги подмина бързо. Всички други явно си лежаха вкъщи, завити презглава — точно сега, когато се решаваха съдбините на града. И въпреки това градът му се струваше по-прелестен от всякога.
Ленокс сведе поглед към карираното одеяло, с което Присила бе завила краката му. Приближаваха скромния източен вход към Централната гара. Ленокс усети как инвалидната количка започна да се движи по-бавно. Присила явно се колебаеше. Едва ли бе влизала някога в гарата.
— Няма нищо страшно, Присила. Просто продават и купуват дрога.
По сянката й под уличната лампа разбра, че тя се изправи и тръгна по-бързо.
Дойде да го вземе още по тъмно, съгласно уговорката им — преди коридорите да се напълнят с медицински сестри и лекари, които да ги спрат. Донесе нещата от кабинета му, както я помоли. Не се наложи нито да я увещава, нито да й обяснява каквото и да било. Присила безпрекословно изпълняваше нарежданията му, макар, формално погледнато, вече да не му беше пряко подчинена.
— Каквото и да се случи, вие винаги ще ми бъдете началник — поясни тя. — А и Макбет скоро ще се оттегли от директорския пост, нали?
— Защо да се оттегля?
— Защото е луд.
Минаха покрай дилъри на цигари и дремещи наркомани, проснати върху вълнени одеяла. Някои се будеха и мигом протягаха ръка за просия.
Присила спря чак пред стълбите към тоалетните.
Обикновено го вземаха оттук. Той просто заставаше там и чакаше да дойдат. Досега Ленокс така и не бе успял да разбере къде го водят, защото освен очилата с непрозрачни стъкла му слагаха и антифони, за да не се ориентира по шума.
Това представляваше част от сделката с тези хора: при остра нужда да се надруса яко, както не би могъл вкъщи или в службата вечер, без да рискува да го усетят, го водеха в кухнята, мястото, където варяха адската смес. Там специалист му инжектираше дрогата в най-чист вид. Слагаха го да легне на шезлонг, както навремето клиентите в опиумните пушални. След като в тази спокойна обстановка изживееше пика на опиянението и поспеше малко, Ленокс ставаше и тръгваше по улиците като нов, по-добър човек.
Оттук нататък нямаше да може да го прави.
Даде си сметка колко е безпомощен, когато в болничната стая Присила откачи тръбичките и маркучите, с които бе свързан към куп апарати, и го премести върху инвалидната количка. Усети в каква развалина се е превърнал. Колко малко неща ще е способен да върши без чужда помощ оттук нататък.
— Върви — подкани я той сега.
— Моля? Да тръгваме ли?
— Ти си тръгвай.
— И да ви оставя тук сам?
— Ще се оправя. Ще се чуем по-късно. Сега тръгвай.
Тя не помръдна.
— Приеми го като нареждане, Присила — усмихна се Ленокс. — От човека, който винаги ще ти бъде началник.
Тя въздъхна. Внимателно докосна рамото му и си тръгна.
След по-малко от десет минути Стрега застана пред Ленокс със скръстени ръце.
— Брей — изсумтя само тя.
— Знам — кимна Ленокс. — Безбожно рано е.
Тя се изсмя.
— За инвалид си в добро настроение. Какво ще желае господинът?
— Нещо срещу болките и един час в шезлонга.
Подаде му антифоните и очилата.