— Ленокс е изпълнявал нареждания, както подобава на всеки лоялен полицай. Малкомовците и Дъфовците скоро пак ще изчезнат. Рузвелт спечели световна война в инвалидна количка. Все ще успея да намърдам Ленокс на директорското място, нали?
Джак го изгледа мълчаливо.
Хеката се засмя и сложи едрата си мека длан върху слабичкото рамо на Джак.
— Знам какво си мислиш, калкане. Ами с теб какво ще стане? На кого ще си нужен, ако Макбет го няма? Да се надяваме, че Макбет ще пребори трудностите, нали? Ела да ти отключа.
Джак изгледа за последно Ленокс, обърна се и заедно с Хеката тръгна към вратата, извеждаща в тоалетната на Централната гара.
— Момент — помоли Ленокс, когато сестрата доближи иглата до кожата му. Бръкна със свободната си дясна ръка в големия страничен джоб на инвалидната количка и издърпа връвта от края на дръжката. — Давай сега.
Тя заби иглата и натисна буталото. Ленокс извади ръката си от джоба, замахна покрай количката и запрати предмета, донесен от Присила от кабинета му. Цилиндърът изтрополя, търкулвайки се по циментовия под, и се изгуби под масата с колби, епруветки и тръбички до казана.
— Ей, какво беше това? — попита Стрега.
— Според дядо ми граната, която го цапнала по главата — обясни Ленокс и усети действието на наркотика — не като първия път, но все пак изтръпна от удоволствие. След дългогодишно търсене не бе открил друго, което да се доближава до смисъла на живота. Вероятно точно това беше смисълът. — Или е ръчна граната, или е пепел…
Не успя да довърши изречението.
Джак беше изкачил стълбите до половина. Експлозията го запрати с главата напред. Той стана и се обърна към тоалетните. Взривната вълна беше отворила вратата. Оттам бликаше дим. Джак изчака — да не би да има втори взрив. После бавно слезе и се върна в тоалетните. Вратата към кухнята беше избита. Вътре гореше пожар. Под светлината на пламъците видя, че всичко е унищожено. Кухнята и онези, допреди малко били тук, вече ги нямаше. Само преди пет секунди самият Джак стоеше…
— Бонъс…
Гласът дойде отпред. Изпод съборената метална врата на пода изпълзя премазана хлебарка в бял ленен костюм. Черни петна покриваха лицето, очите бяха потъмнели от шок.
— Помогни ми…
Бонъс хвана ръцете на стареца и го извлачи към тоалетните. Обърна го по гръб. Хеката береше душа. Коремът му беше разпорен и от раната шуртеше кръв. Хеката, безсмъртният, Невидимата ръка, щеше да издъхне след броени минути или дори секунди. Джак се извърна, за да не гледа кръвта.
— Побързай, Джак. Намери с какво да…
— Ще доведа лекар.
— Не! Първо запуши раната, за да не ми изтече кръвта.
— Трябва ви лекар. Отивам.
— Не ме оставяй! Джак…
Внезапно тялото се изопна и раненият нададе вой.
— Какво…
— Стомашна киселина! Пробили са ме. Божичко, изгарям! Помощ, Джак! По… — Викът прерасна в нов дрезгав вопъл.
Джак го гледаше, без да помръдне. Наистина приличаше на хлебарка: лежеше по гръб и размахваше безпомощно ръце и крака.
— Ей сега се връщам — обеща Джак.
— Не, не! — изкрещя Хеката и посегна да сграбчи крака му.
Джак обаче се изплъзна и излезе.
Изкачи стълбите и горе спря. Погледна наляво, на запад, към „Инвернес“. Към Макбет. Към „Сейнт Джорди“. В чакалнята имаше телефонна кабина. После се обърна на изток, към планината. Към оттатъшната страна. Към нови фарватери. Открити, опасни фарватери. Но понякога на хората — и на рибите лепки — им се налага да изберат, за да оцелеят.
Джак си пое дъх. Не защото се колебаеше, а защото му трябваше въздух.
После тръгна на изток.
Над главата на Макбет се разнесе звънтене. Вдигна поглед. Кристалният полилей се люлееше и опъваше въжетата, които го застопоряваха.
— Какво беше това? — изрева Ситон горе от мецанина. Стоеше зад разположената в югоизточния ъгъл на „Инвернес“ картечница „Гатлинг“.
— Краят на света — отвърна Макбет и добави така, че никой да не го чуе: — Но откъде такъв късмет.
— Дойде от гарата — извика Улафсон от другата картечница. — Експлозия ли беше?
— Ихаа! — възкликна Ситон. — Обстрелват ни с артилерия.
— Сериозно ли? — стресна се Улафсон.
Смехът на Ситон отекна между стените. Докато съставяха плана за отбраната на „Инвернес“, лесно предвидиха, че атаката ще дойде откъм Работническия площад, защото стената откъм улица „Спестовна“ със зазиданите прозорци наподобяваше стена на крепост.
— Чак тук надушвам страха ти, Улафсон. Шефе, ти долу усещаш ли го?