Макбет се прозина.
— Вече почти съм забравил каква е миризмата на страха, Ситон — разтърка си лицето той.
Преди малко задряма и сънува, че с Лейди лежат в леглото. Вратата безшумно се отваря. На прага застава фигура, обгърната от пелерина. Качулката прикрива лицето и чак когато фигурата влиза и светлината я озарява, Макбет вижда, че е Банко. Едното око го няма. От бузите и челото му се гърчат бели червеи. Макбет бръква под дрехата си, вади кинжал и го запраща към нашественика. Ножът потъва меко в челото на Банко, все едно костите отвътре вече са разкатани. Но кинжалът не спира призрака. Той напредва към леглото. Макбет изкрещява и разтърсва Лейди.
— Тя е мъртва — оповестява призракът. — Не ме цели със стомана, а със сребро.
Гласът обаче не е на Банко, а на…
Главата на Банко се килва напред, строполява се върху пода и се изтърколява под леглото. Изпод качулката се появява ухиленото лице на Ситон.
— Какво искаш? — прошепва Макбет.
— Което и вие, шефе. Да ви даря с дете. Вижте, тя ме чака.
— Ти си луд.
— Имайте ми доверие. Няма да искам кой знае какво в замяна.
— Тя е мъртва. Махай се.
— Всички сме мъртви. Направете го. Посейте семето си. Ако вие не го сторите, аз ще посея моето.
— Изчезвай!
— Отместете се, сър. Ще я обладая, както навремето Дъф облада Мере…
Другият кинжал се забива в отворената уста на Ситон. Той стисва зъби, хваща дръжката, изтръгва кинжала и го връща на Макбет. Оплезва окървавения си раздвоен език и се усмихва.
— Нещо ново по радиото?
Макбет се сепна. Въпроса бе задал Ситон.
— Нищо — отвърна му той, разтърка енергично лицето си и увеличи звука на подвижната радиостанция. — До изгрева има още двайсет минути.
Макбет погледна бялата линия от дребнозърнест прах върху огледалото, което бе поставил на сукното пред себе си. После погледна отражението си. Ивицата power пресичаше лицето му като белег.
— И наистина ще убием момчето, така ли? — попита Улафсон.
— Да, Улафсон! — извика Ситон. — Ние сме мъже, не женки, дето само приказват!
— Но… след това, нали? Защото иначе с какво ще държим противника.
— Да ти звучи познато, Улафсон? — Смях.
— Няма от какво да се боим — увери ги Макбет.
— Какво казвате, шефе?
— Не се е родил човекът, способен да ме нарани. Хеката ми обеща да бъда директор на полицията, докато не дойде да ме свали Бърта. Хеката може да е всякакъв, но си държи на думата. Спокойно. Туртел ще отстъпи. — Макбет погледна Каси. Опрял гръб в стълба, младежът мълчаливо се взираше пред себе си. — Какво е положението, Ситон?
— Горе при Бърта се е събрал народ. Приличат на редови полицаи и цивилни. Няколко автомата, пушки, пистолети. Ако ни нападнат с тези оръжия, не очаквам да имаме проблеми.
— Виждаш ли хора в сиви шлифери?
— В сиви шлифери ли? Не.
— А в твоя сектор, Улафсон?
— И при мен няма, шефе.
Макбет обаче знаеше, че те са там. И го пазят.
— Чувал ли си за Титон, Ситон?
— Не. Кой е той?
— Герой от древногръцката митология. Лейди ми разказа за него. Поразрових се да прочета повече. Еос, богинята на зората, похитила младия Титон — съвсем обикновен простосмъртен — и го направила свой любовник. Погрижила се най-големият началник, Зевс, да му осигури безсмъртие. Титон се сдобил с вечен живот, ала не по свое желание. Богинята обаче забравила да поиска за него вечна младост. Схващаш ли?
— Да, но не схващам къде е проблемът.
— Всичко изчезва, всички умират, а Титон гние в старост и самота. Безсмъртието му се превръща в проклятие. В негов затвор.
Макбет стана толкова рязко, че му се зави свят. Явно говореха меланхолията и закъснелият ефект от дрогата. Градът в краката му скоро щеше да стане окончателно негов. Можеше да осъществи всяко свое желание. Оставаше му да мисли само за желания и удоволствия. За желания и удоволствия.
Дъф плъзна пръст по пукнатината във фундамента пред муцуната на Бърта.
— Моля, отдръпнете се! — разнесе се гласът на Малком.
Дъф вдигна глава и видя как Малком си проправя път между хората горе на стълбите.
— Усетихте ли го? — попита запъхтяно той.
— Да — потвърди Кейтнес. — Помислих си, че покривът ще се срути. Като подземни ядрени опити.
— Или земетресение. — Дъф посочи пукнатината.
— Май се явиха повече от поканените. — Малком плъзна поглед над хората в подножието на стълбите, зад кордона от полицейски автомобили и голяма, червена пожарна кола. — Всички ли са пожарникари и полицаи?
— Не — обади се мъж, току-що изкачил стълбите.