— Ти капитан на кораб ли си? — попита Малком, оглеждайки черната му униформа.
— Лоцман — отвърна дребният мъж. — Казвам се Фред Циглер.
— Какво търси тук лоцман?
— Снощи слушах предаването на Уолт Кайт по радиото. Обадих се тук-там и до мен стигна слухът, че тук се готви нещо. Кажете с какво да бъда полезен.
— Имаш ли оръжие?
— Не.
— Можеш ли да стреляш?
— Служих десет години във Военноморските сили.
— Супер. Слез при онзи мъж в полицейската униформа. Той ще ти даде пушка.
— Благодаря. — Лоцманът отдаде чест и тръгна.
— Новини от Туртел? — поинтересува се Дъф.
— В Капитол са осведомени за заложническата драма, но не могат да ни помогнат, преди да бъде издадена заповед за арест. А това ще стане следобед — обясни Малком.
— За бога, на карта е заложен човешки живот.
— Един човешки живот. Това не е достатъчно основание за намесата на федералната полиция, освен ако кметът лично не поиска помощ.
— Проклети формалности! Къде е сега Туртел? — Дъф се загледа на изток. Бледосиньото небе се поръби с червено над планината.
— Тръгна към радиостудиото — отвърна Кейтнес.
— Ще обяви извънредно положение. Трябва да атакуваме Макбет сега, докато все още действат заповедите на кмета. Обяви ли извънредно положение, ще се превърнем в бунтовници и никой няма да иска да се присъедини към нас. — Той посочи отзовалите се хора.
— Макбет се е барикадирал — напомни Кейтнес. — Ще има загинали.
— Да. — Малком вдигна мегафона пред устата си: — Добри мъже и жени! Заемете позиции!
Хората се струпаха зад автомобилите, паркирани в подножието на стълбището. Опряха оръжията в покриви на коли и парапети, прикриха се зад бронирания джип на Спецотряда и червената пожарна кола и насочиха дулата към „Инвернес“.
Малком обърна мегафона в същата посока.
— Макбет! Говори заместник-директорът Малком. Както много добре знаем — и ти, и ние — положението ти е безнадеждно. Най-много да отложиш неизбежното. Затова освободи заложника и се предай. Давам ти една, повтарям, една минута.
— Какво каза? — извика Ситон,
— Дава ми една минута. Виждаш ли го?
— Да, стои горе на стълбите.
— Улафсон, хващай пушката и затвори устата на Малком.
— И да…?
— Точно така.
— Да живее Макбет! — засмя се Ситон.
— Улафсон, действай! — изкомандва Макбет.
Дъф гледаше ту планината, ту часовника си, ту хората наоколо. Лактите и раменете им потреперваха неспокойно. Променяха позата си, защото коленете и прасците им бяха започнали да отмаляват. Освен шестима доброволци от Спецотряда и неколцина полицаи, хората наоколо работеха в счетоводни кантори или пожарни команди.
Никога не бяха стреляли по цел. И не бяха ставали обект на обстрел. И въпреки това бяха дошли. Въпреки това, при цялата си неподготвеност, бяха готови да се пожертват. Дъф отброи последните три секунди.
Не се случи нищо.
Дъф и Малком се спогледаха. Дъф сви рамене.
Малком въздъхна и пак вдигна мегафона.
Дъф чу съвсем слабо изстрела.
Малком залитна назад, мегафонът издрънча на земята.
Дъф и Флинс реагираха едновременно. Хвърлиха се към Малком, сложиха го да легне и го прикриха с телата си. Дъф провери пулса и огледа за рана.
— Нищо ми няма — изпъшка Малком. — Ставайте, ставайте. Улучиха мегафона.
— Като каза на Улафсон да му затвори устата, мислех, че имаш предвид завинаги — извика Ситон. — Сега ще ни помислят за слабаци, шефе.
— Грешиш — възрази Макбет. — Ще разберат, че не се шегуваме, че говорим съвсем сериозно. Ако бяхме убили Малком, щяхме да им дадем повод да ни щурмуват, озверели от чувство за справедливост. Сега все още ще се колебаят.
— Според мен пак ще щурмуват — изрази мнение Улафсон. — Вижте, бронираният джип се задава.
— О, това вече е друга работа. Директорът на полицията има право да се защитава. Ситон?
— Да?
— Дай думата на госпожица Гатлинг.
Дъф надникна иззад Бърта. Проследи как бронираният джип прекоси площада и пое към „Инвернес“. От ауспуха му се виеше гъст черен дим. Немско инженерно изкуство, стоманена ламарина, бронирано стъкло. Планът на Рикардо следваше обичайната тактика на Спецотряда. Шестимата доброволци от елитните полицаи щяха да стигнат до входа на казиното с джипа, да хвърлят сълзотворен газ през прозорците, да разбият вратата и да нахлуят вътре с противогази. За да хвърлят сълзотворния газ обаче, трябваше да слязат от джипа. Това беше най-критичният момент. Щяха да се справят за секунди, но се налагаше някой да ги прикрива с огън.