Бяха проучили толкова подробно чертежите на „Инвернес“, че Флинс знаеше с точност разположението вътре. Равният покрив водеше към врата, зад която се спускаше тясна стълба. По нея се слизаше в котелно помещение, а оттам се излизаше в коридора на последния етаж на хотела. Там щяха да се разделят. Двама тръгваха по северното стълбище, другите двама — по южното. И двете стълбища водеха до мецанина. След секунди от Централната гара щяха да открият огън и да задържат вниманието на стрелците зад двете картечници „Гатлинг“ към Работническия площад, както и да прикрият с шума от стрелбата Флинс и тримата му другари, които ще се примъкнат незабелязано в гръб на двамата стрелци и ще ги ликвидират. Тримата доброволци си свериха часовниците с часовника на Флинс, без да възразяват, че ще ги предвожда курсант. Защото той очевидно разбираше от полицейски акции. Какво беше казал баща му? „Когато човек превъзхожда околните с точната си преценка, той просто трябва да ръководи. Дължи го на общността, да му се не види.“
Флинс чу изстрели откъм гарата.
— След мен!
Притича до вратата на покрива и се опита да я отвори. Оказа се заключена. Очакваше се. Флинс кимна на единия си колега — служител в „Пътна полиция“. Той заби закривен железен лост между вратата и рамката и го напъна. Бравата веднага се счупи.
Вътре ги посрещна мрак, но Флинс усети топлината от котелното. Единият полицай — белокос мъж от „Икономическа“ — понечи да тръгне начело, но Флинс го спря.
— След мен — прошепна той и прекрачи високия праг на металната врата.
Напразно се опитваше да различи нещо в мрака. Свали автомата, докато пипнешком търсеше парапета на стълбата. Стъпи колебливо на следващото стъпало и се чу металически звън. Флинс се вцепени, защото го заслепиха.
— Бум! — обади се глас зад светлината. — Мъртви сте.
Флинс си даваше сметка, че другите трима зад него не могат да стрелят, защото рискуват да го улучат. А самият той нямаше как да вдигне автомата и да стреля в противника си, защото знаеше чий е гласът.
— Как разбра…
— Запитах се: защо? Защо пожарната кола потегля, без да включва сирената? — Гласът в мрака се засмя тихо. — Виждам, че още носиш обувките ми. — Макбет звучеше пиян. — Слушай, Флинс, днес ще спасяваш животи — твоя и на тримата метежници, които си домъкнал. Отстъпете и се скрийте зад барикадите. Оттам имате по-големи възможности да ме улучите.
Флинс размърда език из устата си в търсене на влага.
— Ти уби татко.
— И така да е — изфъфли гласът. — Или да приемем, че са били обстоятелствата. Или родителските амбиции на Банко. Но най-вероятно… — чу се дълбока въздишка —… съм бил аз. Върви си, Флинс.
През ума на Флинс прелетяха спомени как на шега се беше боричкал с чичо Макбет на пода в дневната у дома. Обикновено Макбет му позволяваше да вземе надмощие, но в последния момент го премяташе и го поваляше на пода. Водеща беше не силата му, а бързината и точността. Колко беше пил сега? И колко бе подобрил координацията си Флинс? Навярно все пак има шансове. Стига да действа бързо, ще успее да го застреля. Да спаси Каси. Да спаси града. Да отмъсти за…
— Недей, Флинс.
Предупреждението закъсня, Флинс вече бе вдигнал автомата. Краткият откос блъсна в тъпанчетата на петимата в тясното помещение.
— Ха! — възкликна Флинс, рухна и се изтърколи надолу по стълбите.
Не усети как се удари в пода. Всъщност не усети нищо. Отвори очи. Отпред се спускаше черна пелена. Длан докосна бузата му.
— Нали ти казах да не го правиш — прошепна някой в ухото му.
— К… къде са…
— Отстъпиха, както ги помолих. Заспивай, Флинс.
— Но…
Знаеше, че е пробит. Че в тялото му е зейнала пробойна. Задави се, нещо изпълни устата му.
— Спи. Поздрави баща си и му предай, че след малко идвам и аз.
Флинс отвори уста, но оттам излезе само кръв. Усети пръстите на Макбет върху клепачите си. Внимателни, нежни. Притиснаха ги над очите му. Флинс си пое дълбоко дъх като преди гмуркане. Така направи и когато от моста полетя към фиорда, към черната вода, към гроба.
— Не — простена Дъф, когато видя пожарната кола да се задава от изток. — Не!
Двамата с Малком хукнаха да я пресрещнат. Тя спря и двамата мигом дръпнаха рязко вратите. Отвътре изпаднаха двамата полицаи и лоцманът.
— Макбет ни причака — изпъшка лоцманът, все още запъхтян. — Застреля Флинс.
— Не, не! — Дъф отметна глава назад и стисна очи.
Някой докосна тила му. Позната ръка. Ръката на Кейтнес.
Двама мъже в черните униформи на Спецотряда дотичаха и спряха пред Малком.