— Хансен и Едмънтън се присъединяват, сър. Идват и още. Дойдохме възможно най-бързо.
— Благодаря, момчета, но вече приключихме. — Малком посочи на изток.
Слънцето още не се виждаше, но кръстът на върха на планината, който тук изглеждаше „обърнат“, вече отразяваше първите лъчи.
— Сега всичко зависи само от Туртел.
— Да предложим на Макбет размяна — обади се Дъф. — Ние двамата срещу Каси.
— Мислиш ли, че не ми е минало през ума? Макбет никога няма да се съгласи да замени кметски син срещу две жълти стотинки като нас. Ако Туртел обяви извънредно положение, Каси ще бъде пощаден, а ние двамата с теб ще бъдем екзекутирани. Тогава кой ще поведе борбата срещу Макбет?
— Кейтнес — отвърна Дъф. — И всички тези хора в града, в които твърдиш, че вярваш. Да не би да се страхуваш?
— Малком е прав — намеси се Кейтнес. — Двамата сте по-ценни за града, ако сте живи.
— По дяволите! — Дъф се отскубна и тръгна към пожарната кола.
— Къде отиваш? — извика Кейтнес.
— Фундаментът.
— Какво?
— Трябва да атакуваме фундамента. Ей, шефе!
Шофьорът на пожарната кола се изправи.
— Аз не съм…
— Имате ли брадви и чукове в колата?
— Разбира се.
— Погледнете! — извика Ситон. — Слънцето изгря над „Обелиска“. — Хлапето ще умре!
— Всички ще умрем — обяви тихо Макбет и постави единия жетон на червения, а другия — на черния цвят върху разграфената маса за залози. Облегна глава на лявата си ръка и взе топчето от рулетката.
— Какво стана горе на покрива? — поинтересува се Ситон.
— Синът на Банко — отвърна Макбет и завъртя рулетката с всичка сила. — Погрижих се.
— Мъртъв ли е?
— Казах, че съм се погрижил.
Рулетката се въртеше пред очите на Макбет. Отделните числа се сляха и образуваха непрекъсната окръжност. Едновременно размита и отчетлива. Преброи обратно и се потопи в Специалното състояние. Остави се то да го завладее. Колелото се въртеше. Този път нямаше да спре. Този път той нямаше да излезе от Специалното състояние. Затвори вратата зад гърба си и я заключи. Колелото. Въртеше се към неизвестна съдба. Неизвестна и въпреки това предизвестена. Накрая винаги печели казиното.
— Какво е това блъскане навън, Ситон?
— Защо не се качиш да видиш с очите си, шефе?
— Предпочитам рулетката. Казвай.
— Започнаха да налагат Бърта, горкичката. Шефе, слънцето изгря, виждам го. Голямо и хубаво е. Времето изтече. Ще…
— Удрят Бърта?
— Фундамента, върху който е поставена. Улафсон, дръж площада под око и стреляй по всеки, тръгнал да се приближава!
— Слушам!
Макбет чу прокрадващи се стъпки и вдигна глава. Червеникавият тен на Ситон беше по-натрапчив от обикновено, сякаш се бе приличал на слънце. Подмина масата за рулетка и отиде до стълба, където Каси седеше с клюмнала напред глава и коса, паднала пред лицето му.
— Кой ти е разрешил да напускаш поста си? — попита Макбет.
— Ще приключа за нула време. — Ситон извади черен револвер от колана си и го опря в челото на Каси.
— Не! — спря го Макбет.
— Зарекохме се да го застреляме в секундата, когато слънцето изгрее, шефе, не можем да…
— Казах да не стреляш! — Макбет усили радиото зад гърба си.
— „… говори вашият кмет, Туртел. Снощи директорът на полицията Макбет, поръчител на редица извършени наскоро убийства, включително убийството на директор Дънкан, ми постави ултиматум. След неуспешния опит за покушение над мен Макбет отвлече сина ми Каси и заплашва да го убие точно сега, когато слънцето изгрява над града ни, ако не обявя извънредно положение, което ще му осигури неограничена власт и правомощия да осуети евентуална намеса на федералната полиция. Но ние отказваме. Аз отказвам, вие отказвате, Каси отказва. Отказваме начело на града да застане поредният деспот. В името на тази цел няколко достойни мъже пожертваха живота си само през последните дни. Своя живот и живота на синовете си. Както ние от този град и от други градове сме изпращали синовете си на война, когато демокрацията ни е била застрашена. Ето, слънцето изгря. Сега Макбет седи до радиото и чака потвърждението, че този ден и този град са негови. Ето какво ще ти кажа, Макбет: прави с него каквото искаш. Каси е твой. Ще го пожертвам, както знам и се надявам, че той би пожертвал мен или сина, който така и няма да му се роди. Ако ме чуваш, Каси: сбогом, мое най-скъпо същество. — Гласът на Туртел се задави. — Обичам те не само аз. Обича те целият град. Ще палим свещи на гроба ти, докато съществува демокрация. — Кметът се прокашля. — Благодаря, Каси. Благодаря ви, скъпи съграждани. Денят е наш.“