След кратка тишина пуснаха пукащ запис на звучен мъжки глас; изпълняваше песента „Непристъпна твърдина е нашият Бог“.
Макбет изключи радиото.
Ситон се засмя и леко натисна спусъка. Ударникът се повдигна.
— Изненадан ли си, Каси? Едно копеле не струва нищо в очите на един коцкар. Ако сега ми предадеш душата си, ти обещавам безболезнен изстрел в главата, вместо куршум в корема. И да отмъстя на коцкаря и съзаклятниците му. Какво казваш, малкия?
— Не.
— Не? — Ситон смаяно обърна поглед в посоката, откъдето дойде отговорът.
— Не — повтори Макбет. — Няма да стреляш. Пусни револвера, Ситон.
— И да оставя онези отвън да си разиграват коня на воля?
— Чу ме. Не стреляме по беззащитни.
— Беззащитни? — процеди Ситон. — Ами с нас какво ще стане? Пак ли ще позволим на Дъф и Малком да ни се качат на главата, както винаги са правили? Нима ще провалите всичко точно сега, когато…
— Насочваш револвера към мен, Ситон.
— Така е. Защото нямам намерение да ви позволя да провалите начинанието ни, сър. Не само вие имате мисия, аз също…
— Ако не отместиш револвера, си мъртвец. Независимо че у теб няма нищо човешко…
Ситон се засмя.
— Някои неща за мен не са ви известни, Макбет. Например, че не можете да ме убиете.
Макбет се вгледа в дулото.
— Ами стреляй тогава. Само ти можеш да ме изпратиш при нея. Ти не си роден, ти си замесен от кошмари, от злоба и от стремеж към опустошение.
Ситон поклати глава и насочи револвера към челото на Каси, без да отмества поглед от Макбет. В същия миг първият слънчев лъч проникна през големите прозорци горе на мецанина. Макбет видя как Ситон вдигна ръка, за да заслони очите си, когато лъчът улучи лицето му.
Макбет замахна и се прицели в слънчевата светлина върху дървесния ствол, в сърцето, издълбано в дървото. Знаеше, че ще улучи, защото от върховете на неговите пръсти излизаха линии, кръвоносни съдове, които го свързваха с това сърце.
Чу се глух удар. Ситон се олюля, погледна изненадано дръжката на кинжала, стърчаща от гърдите му. Пусна револвера и сграбчи кинжала, свличайки се на колене. Вдигна глава и погледна Макбет с премрежени очи.
— Сребро — каза Макбет и зачопли предните си зъби с подострената кибритена клечка. — Казват, че действало.
Ситон се килна напред и се просна по очи с глава пред босите крака на момчето.
Макбет пусна бялото топче от слонова кост в улея на въртящата се рулетка и отривисто я завъртя в обратната посока.
— Продължавайте! — викаше Дъф на мъжете, които ломяха с чукове и брадви фасадата на фундамента. Вече бяха успели да откъртят няколко едри парчета бетон.
Изведнъж фундаментът рухна и предната скара на локомотива се наклони напред. Дъф, който седеше в кабината на машиниста, политна, но се хвана за един лост и се задържа. Локомотивът увисна.
— Хайде де!
Нищо.
— Хайде де, бабичке!
Дъф усети нещо под краката си. Раздвижване. Или? Чу звук, подобен на жаловито проскърцване. Определено локомотивът се беше размърдал. За пръв път от осемдесет години Бърта Бърнам се бе размърдала, сега подвижните метални чаркове скърцаха и скърцането прерастваше в недоволен вик. Дългогодишна ръжда и физични закони за триене и инертност се опитваха да удържат локомотива, ала гравитацията се оказа непреодолима.
— Пазете се! — изкрещя Дъф, стегна ремъка на автомата си и опипа дръжката на резервното си оръжие, затъкнато в колана.
Изтръгнати от дългогодишното вцепенение, колелата на локомотива се завъртяха, бавно изминаха осемметровите релси и се удариха в най-горното стъпало. Каменните плочи се натрошиха с оглушителен трясък. За миг локомотивът сякаш щеше да спре, но после Дъф чу пукането на долното стъпало. И на по-долното. Знаеше, че оттук нататък няма какво да удържи тази бавно набираща скорост грамада.
Загледа се втренчено пред себе си, но с периферното си зрение видя как някой скочи във влака и застана до него.
— Еднопосочен билет до „Инвернес“, моля — поръча Кейтнес.
— Шефе! — извика Улафсон.
— Да? — Макбет следеше с поглед трополящите обиколки на топчето от слонова кост.
— Май… идва…
— Кое?
— В… влакът.
— Кой влак? — вдигна глава Макбет.
— Бърта! Идва… насам!
Останалата част от думите му потъна в грохота. Макбет се изправи. От мястото, където стоеше в игралата зала, не виждаше Централната гара, само наклонения площад пред големия прозорец. Но чуваше. Ревящо чудовище трошеше на парчета всичко по пътя си. И приближаваше.