Най-сетне се появи в полезрението му.
Макбет преглътна.
Бърта идваше.
— Огън!
Заместник-директорът Малком гледаше удивен. Знаеше, че каквото и да се случи оттук нататък, никога няма да види нещо подобно: локомотив схрусква камъни и сам си прокарва коловоз през Работническия площад; желязно превозно средство, построено от техните предци, твърде тежко и масивно, за да бъде удържано, със сачмени лагери, които не ръждясват и не пресъхват, дори да са занемарени от осем десетилетия. По локомотива лумваха искри от оловна градушка, но куршумите рикошираха като вода, а той държеше праволинейния си курс към „Инвернес“.
— Това е солидна постройка — обади се някой до него.
— Нищо повече от вертеп — поклати глава Малком.
— Дръж се здраво! — изкрещя Дъф.
Кейтнес седеше върху железния под, опряла гръб в страничната стена, за да не я улучат рикоширалите куршуми, които свистяха над тях. Тя извика нещо с изопнати лицеви мускули и затворени очи.
— Какво? — попита Дъф.
— Обича…
Врязаха се в „Инвернес“.
Макбет се любуваше на гледката. Бърта изпълни целия прозорец, преди стъклото да се посипе на парчета.
Обзе го чувството, че цялата сграда, подът, върху който седеше, въздухът в стаята — всичко беше изтласкано назад, когато локомотивът проби стената и нахълта в залата. Грохотът се наслои върху тъпанчетата му. Коминът на локомотива се вряза в източния мецанин, а предната скара се вкопа в пода. „Инвернес“ препречи устрема на Бърта, но тя продължаваше да си проправя път напред, метър по метър. Спря на петдесет сантиметра от Макбет с комин, насочен към парапета на мецанина, и скара срещу масата за рулетка. За миг се възцари пълна тишина. После се разнесе звънтене на кристал. Макбет веднага се досети откъде идва. Бърта бе прерязала въжетата, застопоряващи полилея над него. Не направи опит да се отмести. Дори не вдигна глава. Усети, че по него се посипва чешки кристал. После му причерня.
Дъф се покатери върху локомотива с автомат в ръка. Ниските слънчеви лъчи проникваха през праха, изпълнил въздуха.
— Картечницата в северното крило е обезвредена! — извика Кейтнес зад гърба му. — Кажете…
— И южната е обезвредена — докладва Дъф. — Ситон лежи пред масата за рулетка, прободен с кинжал. Изглежда страшно мъртъв.
— Каси е тук. Жив и здрав е!
Дъф плъзна поглед над онова, което някога беше игрална зала. Задави се от праха. Ослуша се. Ако не се броеше дрънченето на топчето, което бясно се въртеше в рулетката, цареше пълна тишина. Неделя сутрин. След няколко часа църковните камбани щяха да забият. Слезе от локомотива. Прескочи трупа на Ситон и отиде до полилея. С помощта на сабята разчисти парченцата кристал от лицето на Макбет.
Очите му бяха широко отворени и изпълнени с детско изумление. Позлатеният шип на полилея беше потънал в дясното му рамо. От раната, която се свиваше ритмично, все едно суче от острието, не течеше много кръв.
— Добро утро, Дъф,
— Добро утро, Макбет.
— Хе-хе. Спомняш ли си, че всяка сутрин в сиропиталището се поздравявахме така? Ти спеше на горното легло.
— Къде са другите? Къде е Улафсон?
— Хитрец е той. Знае кога да си плюе на петите. Точно като теб.
— Бойците от Отряда ти никога не бягат — възрази Дъф.
— Прав си — въздъхна Макбет. — По-правдоподобно ли ще прозвуча, ако ти кажа, че в момента стои зад теб и ще те убие след… две секунди?
Дъф прикова поглед в Макбет и рязко се извърна. Горе, където мецанинът беше разцепен напреки, видя две фигури пред слънчевата светлина, нахлуваща през дупката в източната стена. Едната представляваше средновековни рицарски доспехи. Другата — Улафсон — бе коленичила и опряла снайпера си о парапета. Петнайсет метра. От такова разстояние би улучил и монета.
Гръмна изстрел.
Дъф знаеше, че е мъртъв.
Тогава защо още стои прав?
Ехото от изстрела се разнесе из залата.
Улафсон полетя към доспехите, те се килнаха странично, паднаха през отвора на мецанина и изтрополяха на пода в игралната зала. А на мецанина Улафсон остана с лице, опряно в парапета. Бузата му се беше сплескала към окото. Другото беше затворено, сякаш е заспал върху своята „Ремингтон 700“.
— Флинс! — извика Кейтнес.
Дъф се обърна на север.
И там горе, на мецанина, където от горните етажи се спускаха стълби, стоеше Флинс. С риза, подгизнала от кръв, той се олюляваше, вкопчил се във все още димящата си пушка.
— Кейтнес, изведи Каси и Флинс навън! Бързо! — нареди Дъф.