— И откъде знаеш? — изфъфли едва разбираемо момчето.
— Повярвай ми, други вече са го правили. — Макбет се изправи и двамата с Банко продължиха пътя си.
— Бог да те благослови, Макбет! — извика треперливо след тях младежът.
Влязоха във фоайето в източното крило на гарата. Вътре цареше оглушителна тишина — като в църква. Наркоманите се бяха отдали на обичайните си занимания: седяха, лежаха, подпираха се по стените или на пейките, клатушкаха се в своеобразен бавен танц подобно на космонавти в атмосферата на чужда планета — планета с различна гравитация. Част от тях се взираха мнително в двамата полицаи, но повечето не им обърнаха никакво внимание. Сякаш притежаваха рентгеново зрение и вече бяха установили, че тези двамата няма да им продадат нищо ценно. Повечето хора тук бяха драстично изпосталели и в толкова окаян вид, че трудно можеше да се установи колко дълго са живели. Или колко им остава.
— И никога повече няма да се изкушиш да опиташ пак? — попита Банко.
— Никога.
— Повечето „чисти“ наркомани мечтаят за една последна доза.
— Не и аз. Да се махаме оттук.
Отправиха се към стълбището за левия изход и спряха под стряхата. Още валеше. Отстрани, върху боядисани в черно релси, на нисък фундамент стоеше нещо, което в мрака наподобяваше праисторическо чудовище: Бърта, сто и десет годишният първи локомотив в страната, символът на господстващата някога вяра в бъдещето. Широкото, величествено, леко полегато стълбище водеше към притъмнелия безлюден Работнически площад, където някога кипеше живот, имаше сергии и пътници сновяха напред-назад. Сега площадът се бе превърнал в призрачно място, където вятърът шепнеше и свистеше. В дъното на площада блещукаха светлините на монументална бетонна сграда, някога подслонявала Железопътното бюро, но западнала, след като закриха железницата. Впоследствие я купи частно лице и след мащабен ремонт се превърна в най-лъскавата и шикозна гледка, която градът предлагаше: казино „Инвернес“. Банко беше влизал там само веднъж и веднага разбра, че това място не е за него. Или, по-точно, той не принадлежи към тамошната клиентела. Банко се доближаваше по-скоро до профила на традиционния посетител на „Обелиска“, където гостите не бяха толкова изтупани, напитките не бяха толкова скъпи, а проститутките — не толкова красиви и дискретни колкото в „Инвернес“.
— Лека нощ, Банко.
— Лека нощ, Макбет. Спокойни сънища.
По тялото на приятеля му премина лека тръпка, после белите му зъби проблеснаха в мрака:
— Поздрави Флинс и му предай, че снощи баща му е извършил голям подвиг. Какво ли не бих дал да видя с очите си как Кенет пада от собствения си мост…
Банко чу тихия смях на Макбет, докато потъваше в мрака и дъжда над Работническия площад. Смехът му най-сетне заглъхна и Банко изпита безпокойство. Макбет не беше само приятел и колега, беше му като син, дете, което Банко обичаше почти колкото Флинс. Затова Банко изчака Макбет да се появи на светлото в дъното на площада. Видя го как спря пред входа, където висока жена с дълга огненочервена коса и в дълга червена рокля излезе и го прегърна, сякаш дух й бе известил за появата на нейния любим.
Лейди.
Навярно бе узнала какво се е случило по-рано тази вечер. Жена като Лейди положително имаше информатори, които да й доставят сведения за ставащото в подземните среди на този град. Иначе не би могла да се наложи като собственик на преуспяващо казино.
Двамата продължаваха да се прегръщат. Беше красива жена, а някога сигурно е била още по-красива. Никой не знаеше възрастта на Лейди, но беше ясно, че е на доста повече от трийсет и три, на колкото беше в момента Макбет. Може би приказката, че за истинската любов няма граници и възраст, беше вярна.
А може би не.
Възрастният полицай се обърна и тръгна на север.
Във Файф шофьорът на полицейския директор свърна по пътя, както му наредиха. Чакълът захрущя под гумите.
— Спри тук. Останалото ще го извървя пеш — каза Дъф.
Шофьорът удари спирачка. В настъпилата тишина чуха песента на щурците и шумоленето на листата на дърветата.
— Не искаш да ги събудиш. — Дънкан плъзна поглед към малката боядисана в бяло къща, окъпана от лунна светлина. — Съгласен съм. Най-скъпите ни хора трябва да спят спокойно, без да подозират каквото и да било, което би смутило почивката им. Хубаво местенце си имате.
— Благодаря. Съжалявам, задето ви удължих пътя.
— Понякога няма начин да минеш напряко, Дъф. При следващия сигнал от типа на този за „Норс Райдърс“ искам и ти да си удължиш пътя и непременно да минеш през мен. Разбрано?