Дъф пусна сабята и отстъпи две крачки назад.
Постоя така в тишината.
Неделя сутрин.
От Работническия площад приближаваха гласове.
Не искаше, ала се налагаше. И той се превъзмогна. Разгърди реверите на якето на Макбет.
Лявата му ръка лежеше отпусната върху гърдите. Нямаше нито кобур, нито кинжал. Само бяла риза, обагрена от кръв.
Нещо изтрака. Дъф се обърна. Идваше от масата за рулетка. Изправи се. Върху сукното един жетон лежеше върху червено, друг — върху черно. Звукът обаче бе дошъл от рулетката, която се въртеше все по-бавно. Бялото топче танцуваше между числата. Накрая спря, най-сетне уловено.
Върху единствения зелен сектор. Значи, казиното печелеше.
Всички играчи губеха.
Четирийсет и трета глава
В далечината забиха църковни камбани. Едноокото момче стоеше в чакалнята на Централната гара, загледано към дневната светлина навън. Гледката беше странна. От мястото си в чакалнята Бърта винаги бе закривала изгледа към „Инвернес“, а сега старият локомотив пронизваше фасадата на казиното в ниското. Дори под острата слънчева светлина момчето виждаше включените буркани на паркираните полицейски коли и мигащите светкавици на медийните фотографи. Пред загражденията на Работническия площад се беше струпал народ. От време на време зад прозорците на казиното проблясваше светлина. Навярно криминалните експерти снимаха мъртвите.
Явно всичко бе приключило.
Момчето се обърна и тръгна по коридора. Приближавайки стълбите към тоалетната, чу нещо. Тихо, непрекъснато скимтене като от куче. И преди беше чувал този звук: разорен наркоман, който не си е взел дозата. Надникна над ръба на парапета. Долу, в зловонния мрак, проблеснаха светли дрехи. Момчето понечи да продължи, ала го спря вик:
— Почакай! Не си отивай! Имам пари!
— Sorry, дядка. Нямам дрога, пък и не вярвам да имаш пари. Сносен ти ден.
— Имам окото ти!
Момчето се закова намясто. Върна се до парапета. Вторачи се надолу. Гласът. Възможно ли бе това да е… Отиде до стълбите, огледа се. Нямаше никого. Спусна се към влажния усоен мрак. С всяко изминато стъпало смрадта се усилваше.
Мъжът лежеше проснат върху прага на мъжката тоалетна. Беше облечен в нещо, някога навярно било бял ленен костюм, сега превърнат в напоени с кръв парцали. Мъжът можеше да се опише по същия начин: парцаливи, окървавени остатъци. От челото му под тъмния перчем стърчеше триъгълно парче стъкло. На земята лежеше бастун с позлатена дръжка. Беше същият. Онзи, когото момчето бе търсило толкова дълги години. Хеката. Очите на момчето постепенно привикнаха към тъмнината и то забеляза зееща рана — коремът и гърдите бяха разпорени. Оттам течеше кръв, но не много. Явно изтичаше последната. След поредната блъвнала струя, преди раната отново да се напълни, момчето видя бледорозовите слузести вътрешности.
— Сложи край на мъките ми — простена старецът. — И ще вземеш парите от вътрешния ми джоб.
Момчето го гледаше. Пред него стоеше мъжът от всички негови сънища и фантазии. По отпуснатите бузи на стареца се стичаха сълзи от болка. При желание момчето можеше да извади швейцарското ножче, с което си стриваше праха, онова, с късото острие — навремето с него си извади сам окото — и да прониже стареца. В този акт би имало нещо дълбоко символично.
— Стомаха ти ли са пробили? — попита момчето и бръкна под сакото на ранения. — Да не би в раната ти да влиза стомашна киселина? — Надникна в портфейла.
— Побързай! — проплака старецът.
— Макбет е мъртъв — осведоми го момчето и небрежно преброи банкнотите. — Според теб светът ще стане ли по-добър?
— Какво?
— Които дойдат след Макбет, ще бъдат ли по-добри, по-справедливи, по-милосърдни? Имаме ли основания да вярваме в това?
— Стига си дрънкал, хлапе. Действай. Ако искаш, използвай бастуна.
— Щом смъртта е най-ценното за теб, Хеката, няма да ти я отнема, както ти постъпи с окото ми. И знаеш ли защо?
Старецът смръщи чело, вторачи се в момчето и по насълзените му очи то разбра, че го е познал.
— Защото вярвам, че ние, хората, имаме способността да се променяме към по-добро — отвърна момчето и пъхна портфейла в прокъсания си джоб. — Затова, убеден съм, наследниците на Макбет ще се малко по-добри. Напредъкът ще е малък, но все някакъв. Ще са малко по-хуманни. Не е ли странно, впрочем, че използваме точно тази дума, хуманен, тоест човечен, като синоним на добър и милосърден? — Момчето извади швейцарското ножче и разгъна острието. — При положение че знаем какво са си причинявали хората?