— Тук — простена старецът и посочи врата си. — Бързо.
— Спомняш ли си как ме накара сам да си избода окото?
— Какво?
Момчето пъхна дръжката на ножа в ръката на стареца.
— Сега и ти го направи сам.
— Но нали каза… да сме по-човечни… не мога… моля те!
— Напредваме стъпка по стъпка. — Момчето стана и се потупа по джоба. — Усъвършенстваме се, но няма как да станем светци за една нощ.
Стенанията го следваха през цялата чакалня, чак докато излезе под сияйната слънчева светлина.
Четирийсет и четвърта глава
Прозрачната дъждовна капка се отрони от небето и полетя през мрака към треперливите светлини на пристанищния град. Студените пориви на вятъра от северозапад понесоха капката на изток от мудно течащата река, която разполовяваше града напречно, и на юг от натоварената железопътна линия, на свой ред разполовяваща го надлъжно. Вятърът понесе капката над Четвърти район, над „Обелиска“ и модерната нова сграда „Извора“, над двата хотела, където отсядаха предимно бизнесмени от Капитол и където само от време на време се случваше по погрешка да влезе някой провинциалист и да пита тук ли е казиното. Повечето хора от града бяха забравили за това казино, но си спомняха другото, онова в сградата на Железопътното бюро, понастоящем приютяваща новооткритата Градска библиотека. Капката се понесе над Главното управление. В кабинета на директора на полицията Малком светеше, защото ръководството провеждаше среща по повод предстояща реорганизация. Първоначално служителите посрещнаха на нож новината, че кметът Туртел и градската управа са разпоредили съкращения — защото съгласно статистическите данни престъпността била рязко намаляла. Така ли награждаваха полицията за нейното отлично представяне през последните три години? Впоследствие обаче си дадоха сметка колко прав е Малком: работата на полицията е да направи така, че да няма работа. От съкращенията най-много, естествено, щяха да пострадат „Наркотици“ и отделите, косвено засегнати от срива на наркотърговията като например „Убийства“. Антикорупционното звено запазваше екипа си. Само на новосформирания отдел „Икономическа престъпност“ отпускаха допълнителни щатни бройки. Обясняваха го, от една страна, с повишената икономическа активност в резултат от инвестициите, привлечени в града, и, от друга, защото досега престъпниците с бели якички се бяха ползвали с протекции и в града се бе създало усещането, че полицията обслужва предимно богатите. Дъф настоя да не пипат бройките в „Оргкрим“ с обяснението, че ресурсите му трябват, за да извършва превенция; ако започне да действа едва след като криминалните структури се настанят в града, ще му излезе много по-скъпо. Същевременно си даваше сметка, че и на него като на другите ще му се наложи да си намали персонала. Дори завеждащ криминалистиката полицай Кейтнес, независимо от убедителните си аргументи за ефективната роля на екипа при разкриването на убийства, се примири с предстоящата реорганизация.
Макар и леко разочарован, Дъф предпочиташе да мисли за предстоящия уикенд — двамата с Кейтнес планираха пикник във Файф. Всъщност радостта му бе примесена със страх. Събориха къщата и мястото обрасна с бурени. Сауната до езерото обаче си стоеше. Искаше му се да полежат там под слънцето и да вдъхват миризмата на насмолените дъски. Да провери дали ехото от смеха и веселите викове на Емили и Юън все още се носи във въздуха. А после сам доплува до скалата. Казват, че не можеш да се върнеш там, където си бил. Нито да станеш такъв, какъвто си бил. Но той изпитваше потребност да се увери истина ли е това твърдение. Не за да забрави, а за да може най-сетне да погледне напред.
Дъждовната капка продължи на изток, над скъпите търговски улици във Втори район запад. После се понесе към гористо възвишение до околовръстното шосе, блещукащо вечер като златно колие около нечия шия. От билото на възвишението „Бесилката“ капката се спусна между дърветата и пльокна върху голямо зелено дъбово листо. Потече по него и увисна от ръба му, събирайки тежест да падне върху двама мъже, застанали в мрака под дървото.
— Променен е — изрече нисък глас.
— Дълго ви нямаше, сър — констатира по-високият.
— Именно. Нямаше ме. Направо се мислех за мъртъв. Така и не ми каза как ме откри, мистър Бонъс.
— О, държа и ушите, и очите си отворени. Ослушвам се и се оглеждам. Това е най-големият ми талант. И единственият, опасявам се.