— Не знам дали изцяло ти вярвам. Виж, няма да крия: не те харесвам, мистър Бонъс. Доста ми приличаш на едни водни организми, дето се прикрепят към по-едри животни и смучат…
— На риба лепка ли, сър?
— Имах предвид пиявица. Гадни, дребни червеи. Но сравнително безобидни. Затова, ако наистина си готов да ми помогнеш да си върна града, ще ти позволя да посмучеш малко. Но внимавай. Прекалиш ли, ще те отскубна. Е, да чуем.
— На пазара няма конкуренти. Пазарът на дрога пресъхна и голяма част от наркоманите се преместиха в Капитол. Градската управа и кметът най-сетне започнаха да свалят гарда. Съкращават персонал. Моментът е идеален. Потенциалът за привличане на нови и млади клиенти е неограничен. Открих сестрата, оцеляла след взрива в цеха за дрога на Хеката. Пази рецептата. Ще предлагаме продукт без аналог на пазара, сър.
— И защо съм ти нужен аз?
— Не притежавам нито вашия капитал, нито вашия размах, нито лидерските ви качества, сър. Но имам…
— Очи и уши. И смукало. — Старецът захвърли изпушената наполовина пурета „Давидоф Лонг Панателас“. Капката на клона над него се издължаваше все повече и повече. — Ще си помисля. Но не заради приведените от теб аргументи, мистър Бонъс. Всеки град е потенциално добър пазар, ако предлагаш качествен продукт.
— Тогава защо ще обмисляте предложението ми?
— Защото този град ми отне моя брат, моя клуб, всичко, което имах. Затова чувствам, че му дължа нещо…
Капката се отрони и тупна върху животински рог. Потече по гладката повърхност на мотоциклетна каска.
— Да го превърна в истински ад.