Пета глава
Лейди прекоси игралната зала. Светлината от внушителните кристални полилеи падаше меко върху тъмните махагонови маси за блекджек и покер, върху зеленото сукно, където заровете по-късно тази вечер щяха да затанцуват, върху копиевидната златна куличка, извисяваща се като минаре от центъра на въртящия се диск на рулетката. Лейди поръча да изработят кристалните полилеи като умалени копия на четири и половина тоновия полилей в истанбулския дворец „Долмабахче“, а острото шило, спускащо се от центъра на полилеите, представляваше копие на куличката от центъра на рулетката. Всеки понеделник кристалните полилеи, застопорени с въжета, завързани за перилата на мецанина, се спускаха и почистваха. Ето такива подробности, знаеше Лейди, изцяло убягват на повечето посетители. Както и малките дискретни лилии, които бе поръчала да избродират по килимите — бургундскочервени, дебели, поглъщащи шума от стъпките. Тях Лейди купи от Италия срещу цяло състояние. На нея естетическите детайли не й убягваха. Тя забелязваше съответствието между куличките на рулетките и шиповете от полилеите. Единствена тя знаеше в памет на какво са избродирани лилиите. И това беше достатъчно. Защото всичко наоколо бе нейно.
Докато минаваше покрай крупиетата, те по навик изпъваха гръб. Разбираха си от работата, действаха сръчно и си отваряха очите на четири, отнасяха се към играчите учтиво, но безкомпромисно, имаха добре поддържани ръце и прически и изглеждаха безупречно в елегантните червено-черни униформи на казино „Инвернес“. Всяка година старите униформи се подменяха и шивач наново вземаше мерките на всяко крупие. И — най-важното — хората й не си служеха с измами. Лейди не просто предполагаше, че е така — виждаше го и го чуваше. Не й убягваха и най-дребните неволни тикове по лицата им, стягането на мускулите им или преиграната отпуснатост. Умееше да долавя и най-слабите потрепервания на гласовете им. Лейди притежаваше тази сензитивност по рождение. Бе я наследила от майка си и от баба си. Ала докато същата тази чувствителност отведе двете й предшественички в тъмата на умопомрачението, Лейди използва способността си да разобличава непочтеността, за да си проправи път към светлината; за да се измъкне от долината на сълзите и да се изкачи дотам, където се намираше днес.
Нейните „обходи“ имаха две функции. Първо, да мобилизират служителите й още малко, та всеки ден и всяка вечер да превъзхождат „Обелиска“ поне с една класа. И второ, да пресече всеки опит за измама. Защото, макар вчера да са били почтени и неподкупни, хората са като пластилин: обстоятелствата, съображенията и онова, което им кажеш, определят каква форма ще заемат. Днес на драго сърце ще направят немислимото до вчера. Само едно е абсолютно сигурно, само в едно можеш да вярваш безрезервно: човешкото сърце е ненаситно. Лейди беше наясно с тази максима. Самата тя имаше ненаситно сърце. Ту го проклинаше, ту го славеше до бога; сърце, донесло й благоденствие, ала същевременно отнело й всичко. Така или иначе, това сърце биеше в гърдите й. Няма как да смениш сърцето с друго, няма как да го спреш. Можеш само да следваш повелите му.
Лейди кимна на познати лица, събрали се около рулетката. Редовни посетители. Всеки си имаше причина да е тук и да играе. Едни се нуждаеха от отдих след динамичен работен ден, други — от малко динамика след скучен работен ден. Трети нямаха нито работа, нито динамика, ала разполагаха с пари. Които нямаха нито работа, нито динамика, нито пари, ходеха в „Обелиска“. Там предлагаха безвкусна, но безплатна вечеря, ако играеш за сума, по-голяма от петстотин крони. Да не забравяме и идиотите, които си въобразяваха, че следват печеливша система в залозите си и един ден непременно ще спечелят: порода, чиито представители непрекъснато умираха, ала не измираха. Струва си да споменем и онези, за които никой собственик на казино не би признал гласно, че всъщност съставляват основния му контингент: неспособните да устоят на изкушението. Хора, идващи тук под принудата на манията си, защото не можеха да се въздържат да не заложат на карта всичките си пари. Вечер след вечер те стояха, приковани от топчето, което се върти в лъскавото колело на рулетката подобно на малка планета, впримчена в гравитационното поле на слънцето. Това слънце ги поддържаше живи, ала един ден неизбежно, съгласно неумолимата логика на физичните закони, щеше да ги изпепели. Зависимите. Те обезпечаваха поминъка на Лейди.
Зависимост… Думата й напомни за друго. Лейди си погледна часовника. Девет часът. Все още беше рано, ала би й се искало масите да са по-оживени. Финансовите отчети на „Обелиска“ показваха, че продължават да й отмъкват клиенти — дори след солидните й инвестиции в интериор, кухня, модернизация на хотелските стаи. Според някои прогнози „Инвернес“ щеше да загине, защото продължаваше да поддържа твърде високи цени, а казино „Обелиска“, съществуващо едва от три години, вече се бе утвърдило в хорското съзнание като по-изгодна алтернатива. Често хората изказваха мнение, че би следвало Лейди да снижи високия стандарт и да редуцира разходите — иначе „Инвернес“ ще изгуби позицията си на предпочитаното казино в града. Тези „пророци“ обаче не познаваха Лейди. Не знаеха, че за нея най-важен е не резултатът, след като теглиш чертата, а именно: да бъде предпочитана. Тя се стремеше нейният игрален дом да превъзхожда не само „Обелиска“, а и всички останали. Стремеше се казино „Инвернес“ да бъде мястото, където ще те забележат, мястото, с което да искаш да бъдеш асоцииран. И казиното да бъде синоним на престиж. Тук идваха мангизлии и политици от високите етажи на властта, актьори и спортисти от звездния небосклон, писатели, модели, хипстъри и интелектуалци; и всички те се присламчваха към нейната маса, покланяха се уважително, целуваха й ръка и с усмивка се примиряваха с деликатния й отказ на също толкова деликатното им запитване ще им позволи ли да играят на кредит, а после приемаха с благодарност едно „Блъди Мери“ за сметка на заведението.