— Ти пък кой си? — леко задавено попита Колъм.
— Макбет от Спецотряда — отвърна полицаят, придърпа си стол и седна. Постави дланите си върху масата така, че Колъм да ги вижда. — Дошъл съм да преговарям с теб.
— Няма какво да преговаряме, полицай. Това проклето казино ме лъга години наред. Разори ме. Крупиетата редовно наместват картите. Тя намества картите.
— И си стигнал до този извод след прием на адска смес, нали? — попита Макбет и безшумно забарабани с пръсти по сукното. — Наркотикът изопачава действителността, да знаеш.
— Действителността, полицай, е следната: аз държа пистолет и виждам нещата по-ясно от когато и да било. Ако не ми носите парите, първо ще гръмна Джак, после теб, защото ще се опиташ да извадиш оръжие, след това така наречената дама, която ще се опита или да избяга, или да ме надвие, но няма да успее да направи нито едното, нито другото. Накрая може да гръмна и себе си, но първо ще видим дали пък настроението ми няма да се подобри, след като пратя трима ви в ада и вдигна това място във въздуха — изсмя се той. — Не виждам пари. Преговорите приключиха. Да започваме…
Ударникът се вдигна още. Лейди неволно сбърчи лице в очакване на изстрела.
— Двойно или нищо — обади се Макбет.
— Моля? — не разбра Колъм.
Имаше безупречна дикция. Беше безупречно избръснат и облечен в безупречен смокинг с безупречно изгладена тебеширенобяла риза. Лейди беше сигурна, че и бельото му е безупречно; че той не очаква да излезе оттук с куфар, пълен с пачки. Знае как ще го изнесат: без пукната пара, както беше и влязъл. Разорен, но безупречен.
— Да изиграем един блекджек. Ако ти спечелиш, ще ти върнем всички изгубени пари в двоен размер. Спечеля ли аз, ми даваш пистолета с всички патрони и се отказваш от всички твои претенции към казиното.
— Блъфираш! — засмя се Колъм.
— Куфарът с парите пристигна и се намира в полицейската кола отвън. Собственичката на казиното е съгласна да ти даде още толкова, ако с теб се споразумеем. Защото е пределно ясно, че тук са се вършели шашми с картите. Което си е право, си е право. Какво решаваш, Ърнест?
Лейди погледна Колъм. Зад главата на Джак се виждаше само лявото око на похитителя. Ърнест Колъм не беше глупак, напротив. Не вярваше на историята с куфара. И въпреки това понякога именно най-интелигентните хора отказват да прозрат неизбежността на вероятностите: в дългосрочен план всички са обречени да изгубят срещу казиното.
— Защо го правиш?
— Какво решаваш? — повтори Макбет.
Колъм премига два пъти.
— Аз съм дилърът, ти — играч. Тя раздава.
Лейди погледна Макбет. Той кимна. Тя взе тестето, размеси картите и обърна две пред Макбет.
Шестица. Поп купа.
— Сладките шестнайсет — ухили се Колъм.
Лейди постави две карти и пред Колъм, едната с лицето нагоре. Асо спатия.
— Още една. — Макбет протегна ръка.
Лейди му подаде най-горната карта от тестето. Макбет я притисна към гърдите си и я погледна. После вдигна глава към Колъм.
— Май ти е спукана работата, сладки шестнайсет. Дай да видим.
— О, много съм доволен — отвърна Макбет и му се усмихна.
Подхвърли картата надясно, където масата тънеше в сянка. Колъм машинално се наведе, за да я види.
Останалото стана почти мигновено и бе останало в паметта на Лейди под формата на отделни кадри. Стрелваща се ръка. Лъснала стомана в полет над масата. Проблясък в окото на Колъм, облещено в негодувание. Каскада кръв, рукнала от двете страни на кинжала, пробил сънната артерия на Колъм. И звуците… Глухо тупване на пистолета върху дебелия свръхлуксозен килим. Плисък на кръв върху масата. Задавено хъхрене от гърлото на Колъм, докато лявото му око угасва. Еднократен треперлив стон, откъснал се от гърдите на Джак.
Лейди помнеше картите. Най-вече попа купа и дамата пика, наполовина в сянка. И двете напоени с кръвта на Ърнест Колъм.
Спецбойците в черни униформи нахлуха бързо и безшумно и се подчиняваха и на най-лекия жест на Макбет. Не докоснаха Колъм. Изведоха силно разстроения Джак. Лейди отблъсна ръката, протегната да я подкрепи. Остана седнала, загледана в младия ръководител на Спецотряда. Той седеше облегнат на стол, с доволния вид на човек, който смята, че последната ръка е негова.
— Колъм ще прибере последната ръка — обади се Лейди.
— Как така?
— Ако не я намерим.
— Коя?
— Не чухте ли какво каза? „След като пратя трима ви в ада и вдигна това място във въздуха.“
Макбет се взираше в нея в продължение на две-три секунди, първо с изумление, после с нещо друго. Уважение. Възхищение.