— Рикардо! — извика той. — Претърсете за бомба!
Погледът на Рикардо, движенията му и тихите заповеди, които даваше, излъчваха непоклатима самоувереност. Кожата му бе толкова черна, че Лейди направо се оглеждаше в нея. За четири минути Рикардо и хората му намериха взривното устройство в заключена тоалетна кабина. В куфар със зеброва шарка, който Колъм бе внесъл в казиното. Охраната проверила съдържанието: четири златни кюлчета. Колъм обяснил, че възнамерява да ги използва като залог на масата за покер. (Тогава Комисията по хазарта още не беше въвела ограничения за вида на залозите и беше позволено да се залагат пари в брой, часовници, брачни халки, ипотеки, автомобили и изобщо всичко, стига всички играчи да са съгласни.) Под четирите железни кюлчета, боядисани в жълто, Колъм бе поставил самоделна бомба с часовников механизъм. Сапьорът на Спецотряда изрази възхищението си с какво майсторство е изработена. Лейди вече бе забравила колко минути оставаха до детонацията, когато сапьорът спря таймера.
Ала — както казахме — още помнеше картите.
Поп купа и дама пика. Срещнаха се онази вечер, под лоша луна.
Следващата вечер Лейди го покани на вечеря в казиното. Той прие поканата, но отказа аперитива. „Не“ на виното, „да“ на водата. Лейди беше поръчала да ги настанят до маса на мецанина с изглед към Работническия площад, където дъждовната вода кротко се стичаше по паважа от Централната гара към „Инвернес“. Архитектите бяха проектирали гарата няколко метра по-нависоко, защото смятаха, че тежестта на мрамора и локомотиви от рода на Бърта с времето ще вкопаят нивото на пода на гарата надолу в терена, непрекъснато подгизнал и мочурлив.
Двамата разговаряха на различни теми, но избягваха твърде личните. Накратко, прекараха приятно. Той се държа — ако не галантно — при всички случаи чаровно и духовито. Беше изключително привлекателен в сивия, малко тесен за него костюм, с който — Макбет сам призна — му услужил по-възрастният му колега, Банко. Разказа й истории от сиропиталището, за своя приятел Дъф, за цирк, с който пътувал едно лято като малък, за нервния, постоянно настинал дресьор на лъвове, за тънките като шило акробати на трапец, консумиращи само продукти с издължена форма; за фокусника, който викал зрители на арената и правел така, че тяхна вещ — брачна халка, ключ, часовник — да застине във въздуха пред очите им. Макбет изслуша с интерес разказа на Лейди как построили казиното от нулата. Накрая тя все пак отвори дума за снощния екшън. Вдигна винената чаша и попита:
— Според теб защо Колъм го направи?
— Дрогата на Хеката побърква хората — сви рамене Макбет.
— Докарахме Колъм до просешка тояга, истина е, но не сме си служили с измама.
— Не съм си го и помислял.
— Преди две години обаче хванах две крупиета да влизат в комбина с играчи и да вършат фалшификации. Изритах ги, разбира се. Чувам, че са се събрали с мангизлии и са поискали от градската управа разрешение за строителство на ново казино.
— За „Обелиска“ ли говориш? Видях чертежите.
— Тогава сигурно знаеш, че част от играчите, замесени в схемата, бяха политици и хора на Кенет?
— Чувал съм такива слухове.
— Това казино ще бъде построено. Помни ми думата, в него хора като Ърнест Колъм пак ще се чувстват излъгани, но вече с пълно основание.
— Боя се, че ще се окажеш права.
— Този град се нуждае от нови лидери. От ново начало.
— Бърта. — Макбет кимна към прозореца. Навън старият черен локомотив, мокър от дъжда, блестеше върху фундамента пред главния вход на гарата. Локомотивните колела стояха върху осем метра автентични релси, положени оттук до Капитол. — Банко казва, че Бърта трябва да бъде пусната отново в движение; че е нужно да се постави началото на нова, съзидателна дейност. В този град има и честни хора.
— Да се надяваме. Но да се върнем към снощната вечер… — Тя завъртя чашата с вино.
Знаеше, че той гледа в деколтето й. Беше свикнала мъжете да се прехласват по бюста й и приемаше това напълно невъзмутимо, със съзнанието, че женските й преимущества понякога могат да бъдат използвани, а друг път е по-добре да не влизат в действие — подобно на който и да е друг бизнес инструмент. Неговият поглед обаче беше по-различен. Самият той беше различен. И много симпатичен. Но нима й беше притрябвало това нищо и никакво полицайче? Тогава какво правеше тук с него? Имаше много други начини да го възнагради, а тя избра вечеря насаме. Огледа ръката му, посегнала към чашата. Дебелите вени върху опакото на дланта, слънчевият загар на кожата. Явно при възможност излизаше от града.