— Какво щеше да направиш, ако Колъм не се беше съгласил да играете блекджек? — попита тя.
— Не знам. — Макбет я погледна.
Кафяви очи. Хората в този град имаха предимно сини. Тя, разбира се, бе срещала и мъже с кафяви очи сред познатите си. Но не и с такива кафяви очи. Очи, излъчващи толкова… сила. И същевременно такава уязвимост. Божичко, нима започваше да се влюбва? Сега, на тези години?
— Не знаеш ли? — попита тя.
— Ти спомена, че бил пристрастен. Разчитах да не устои на изкушението да изиграе още една партия. На живот и смърт.
— Явно често посещаваш казина.
— Нищо подобно — разсмя се той с момчешки смях. — Дори нямах представа накъде вървят нещата след първото раздаване.
— Шестнайсет срещу асо? По-скоро зле за теб. Откъде беше толкова сигурен, че ще се навие? Предложението ти не прозвуча никак убедително.
Макбет сви рамене. Тя погледна чашата с вода. И се досети как е предвидил реакцията на Колъм. Макбет просто знаеше какво е да си пристрастен.
— Съмняваше ли се дали ще успееш да го обезвредиш, преди да застреля Джак?
— Да.
— Да?
Младият полицай отпи от водата. Темата очевидно му навяваше неприятни спомени.
Дали да не спре с въпросите? Тя се наведе напред над масата.
— Кажи ми, Макбет.
— За да попречиш на похитител, въоръжен с огнестрелно оръжие, да натисне спусъка, трябва или да го застреляш в главата, или да му пробиеш сънната артерия — само така ще изгуби съзнание почти мигновено. Както сама видя, при пробиването на сънната артерия от раната изригва кратък, мощен кървав фонтан, после кръвта изтича на по-слаба струя. Кислородът, нужен на мозъка, излиза още с фонтана. Тоест, Колъм изпадна в безсъзнание още преди кървавият фонтан да плисне върху масата. Бях изправен пред два проблема. Първо, оптималното разстояние за хвърляне на нож е пет стъпки. Намирах се по-близо, но за щастие използвам кинжали с балансирано тегло. За нетренирания това е затруднение, но за опитния хвърляч е улеснение: с такива кинжали по-лесно се контролира въртенето. Вторият проблем беше, че както беше застанал Колъм, можех да се целя само в лявата част на врата му. Значи, налагаше се да хвърлям с дясната ръка. А, както виждаш, съм левичар. Ситуацията ме принуждаваше да се осланям на късмета си. А не съм от най-големите късметлии. Между другото, каква беше онази карта?
— Дама пика. Ти загуби.
— Знаех си.
— В живота не ти върви, така ли?
— Поне що се отнася до карти.
— А в любовта?
Той се замисли и поклати глава.
— И в любовта е същото.
Смяха се. Пиха наздравица и се смяха още. Слушаха как се сипе дъждът. За миг тя затвори очи. Струваше й се, че чува подрънкването на ледени кубчета в чаши на бара. Трополенето на топчето във въртящия се дървен диск на рулетката. Ударите на разтуптяното си сърце.
— Какво? — Той премига в тъмната спалня.
— Трябва да убиеш Дънкан — повтори тя.
Лейди чуваше звука на собствените си думи, усещаше как набират мощ и заглушават разтуптяното й сърце.
Макбет седна в леглото и я изгледа внимателно.
— Будна ли си, или бълнуваш, любов моя?
— Будна съм. Няма друг начин, знаеш.
— Сънувала си кошмар и сега…
— Не съм! Замисли се. Логично е. Или той, или ние.
— Откъде-накъде в негово лице виждаш наш враг? Та Дънкан току-що ме повиши.
— На хартия може да си шеф на „Оргкрим“, но на практика зависиш изцяло от решенията на Дънкан. За да затвориш „Обелиска“, да прогониш наркодилърите от района около „Инвернес“ и да увеличиш патрулите по улиците, та хората да се чувстват в безопасност, трябва да си директор на полицията. Това са само дреболии, а я си помисли какви грандиозни цели можем да постигнем, ако заемеш стола на Дънкан, любов моя.
— Дънкан също е амбициран да постигне грандиозни цели — засмя се Макбет.
— Не се съмнявам в искрените му желания, но за да пожъне успехи, един началник на полицията трябва да се ползва с подкрепа сред широките маси. А за хората в този град Дънкан е просто поредният сноб, озовал се в шефско кресло, не по-различен от Кенет и дори от Туртел в кметството. Хора се печелят не с напудрени фрази, а с подходящ имидж. Ние с теб сме хора от народа, Макбет. Знаем каквото знаят и те. Искаме каквото искат и те. „От народа. За народа. С народа.“ Разбираш ли? Само на нас ни подхожда да го кажем.
— Разбирам, но…
— Но какво? — погали корема му. — Не искаш ли да командваш? Не си ли мъж, не искаш ли да си на върха? Да не би да ти стига да лижеш чужди обувки?