— Не, естествено. С малко търпение може и да се озова на поста на Дънкан, без да прибягваме до крайни средства. Като шеф на „Оргкрим“ съм третият в йерархията.
— Но, скъпи, теб никой не те гласи за стола на големия началник! Замисли се. Дали са ти „Оргкрим“, за да създадат впечатлението, че не ни смятат за втора ръка хора. Но те никога няма да ти дадат директорския кабинет. Не и доброволно. Затова трябва да го превземем със сила.
Той се обърна на хълбок, с гръб към нея.
— Да забравим за това, любов моя. Както ти си забравила, че ако нещо се случи с Дънкан, поста му ще наследи Малком.
Тя хвана рамото му и го обърна към себе си.
— Нищо не съм забравила. Не съм забравила, че според Хеката ти ще оглавиш поста на Дънкан. Значи Хеката има план. Ние, ще се оправим с Дънкан, а Хеката — с Малком. Не съм забравила и вечерта, когато ти обезвреди Ърнест Колъм. Дънкан е Колъм, любов моя. Насочил е пистолет към нашата мечта. Прояви смелост, каквато прояви онази вечер, Макбет. Бъди Макбет, който беше тогава. Заради мен, заради нас. — Погали бузата му и продължи с поомекнал глас: — Към такива като нас животът не е особено щедър с шансовете, скъпи. Затова трябва да се възползваме от малкото, които ни се откриват.
Той лежеше мълчаливо. Тя чакаше. Ослушваше се, ала никакви думи не смиряваха разтуптяното й сърце. Той имаше нужните амбиции, мечти и воля — тя го знаеше.
Именно благодарение на тях се бе измъкнал от дупката, в която се бе озовал, и от наркоман бе станал курсант в Полицейската академия, а после — ръководител на Спецотряда. Това ги сродяваше. И тя, и той се бяха оттласнали от дъното; бяха минали през огън и вода. Нима той ще спре точно сега, на крачка от триумфа, без да вкуси от наградата? От престижа, от перспективите? Макбет притежаваше смелост и широк размах, ала един недостатък можеше да го закопае. Липсата на злоба. А злобата е силно необходима — дори да ти потрябва само в един решителен миг. В мига, когато се налага да пренебрегнеш тесногръдия морал, да погледнеш по-мащабно, да не се самоизмъчваш, питайки се правилно ли постъпваш в тази конкретна, незначителна ситуация. Макбет обичаше справедливостта и неговата лоялност към чуждите правила беше слабост, която Лейди обичаше у него в мирно време. И презираше в моменти като сегашния, когато се задаваше война. Плъзна ръка по врата му, по гърдите, по корема. После пак нагоре. Заслуша се. Той дишаше равномерно и спокойно. Спеше.
Макбет дишаше дълбоко. Само се преструваше на заспал. Тя си отдръпна ръката. Намести се удобно и също задиша спокойно. Той се опита да диша в унисон с нея.
Да убие Дънкан? Невъзможно. Пълен абсурд, разбира се.
Тогава защо не може да заспи? Защо думите й и мислите му продължаваха да се щурат из главата му подобно на блуждаещи прилепи? „Към такива като нас животът не е особено щедър с шансовете, скъпи. Затова трябва да се възползваме от малкото, които ни се откриват.“
Замисли се какви шансове му бе дал животът. Шансът в сиропиталището през онази нощ — него го изпусна. Но пък улови шанса, даден му от Банко. Първото едва не го съсипа, второто го спаси. Но по-добре е човек изобщо да не получава някои шансове, защото го осъждат на доживотно нещастие и разкаяние, независимо дали се възползва от тях, или не. О, това прокрадващо се недоволство, което винаги отравя и най-пълното щастие. И все пак. Нима съдбата му отвори врата, която съвсем скоро ще затръшне? Смелостта пак ли ще му изневери, както му изневери онази нощ в сиропиталището?
Пред вътрешния му взор изникна спящият, нищо неподозиращ мъж в леглото онзи път. Колкото и беззащитен обаче да изглеждаше в съня си, този мъж стоеше между Макбет и свободата, която всеки човек заслужава. Между Макбет и достойнството, на което всеки човек има право. Между Макбет и властта, която би могъл да постигне. Властта, уважението и любовта.
Събуди Лейди, когато навън започна да се развиделява.
— Ако го направя, ще бъда задължен на Хеката.
Тя отвори очи, все едно е будувала през цялото време.
— Но защо смяташ така, любов моя? Хеката само е предрекъл някаква случка. Това не му дава право да иска нещо в замяна.
— И какво ще спечели той, ако аз стана директор на полицията?
— Питай него. Навярно е дочул заканите на Дънкан да не подвие крак, докато не да го пипне. Сигурно се досеща и за друго: на мястото на Дънкан ти би подгонил наркобандите, които се стрелят по улиците.
— „Норс Райдърс“ ли? Че те вече са с прекършен гръбнак.
— Или би се заел да затвориш игрални домове, които с мошеничества ограбват спестяванията на свестни хора.