— Сериозно? — повдигна вежда Дънкан. — Доколкото виждам, той е седнал в единия край на бара, а тя — в срещуположния.
— Нарочно е — за да спазват максимална дистанция. На всеки петнайсет секунди проверяват къде е другият.
— Малко неща убягват от набитото ви око.
— Не ми убягна и фактът, че напипах нещо, когато ви попитах какви са тъмните ви егоистични подбуди.
— И в тъмното ли виждате? — засмя се Дънкан.
— Моята чувствителност към тъмнината е наследствена, господин директоре. През най-тъмната нощ в годината ходя насън, без да се нараня.
— Мотивите и за най-благородната постъпка могат да бъдат окачествени като егоистични. Аз казвам така: целта оправдава средствата.
— Значи и вие искате да ви издигнат паметник като на Кенет? Или повече държите да спечелите народната любов, която той така и не получи?
Дънкан я изгледа продължително. Обърна се леко, за да се увери, че охранителите са на разстояние и не могат да ги чуят. После пресуши чашата и се покашля.
— Искам душевен мир, госпожо. Това е най-горещото ми желание. Душевен мир и удовлетворение от изпълнения дълг. Съзнанието, че съм съумял да опазя и надградя завещаното от предците ми. Знам колко високопарно звучи, затова ви моля да си остане между нас.
Лейди си пое дъх, оттласна се от парапета и разцъфна в широка сияйна усмивка.
— Ама и аз съм една домакиня! Подлагам гостите си на разпит, а уж съм ги поканила да празнуваме! Искате ли да се върнем при другите? После ще сляза в избата да избера бутилка вино, която е чакала повод тъкмо като днешния.
Дъф едва събра търпение да изслуша докрай нескончаемата тирада на Малком за новите вратички в закона, позволяващи укриване на данъци. После се извини и отиде до бара да се възнагради с едно уиски.
— Как мина почивният ден със семейството? — попита глас зад гърба му.
— Чудесно, благодаря — отговори Дъф, без да се обръща.
Посочи на бармана от коя бутилка иска и показа с два пръста да му налее двойно.
— Тази нощ ще спиш ли… на хотел? — осведоми се Кейтнес.
„Хотел“ беше кодово име за нейното легло. По тона й обаче Дъф разбра, че въпросът се отнася не само за тази конкретна нощ, а за всички по-нататъшни нощи. Явно го провокираше да подхване познатия стар рефрен, уверенията колко много иска да е с нея, а не със семейството си във Файф, но такива неща отнемат време, женените са принудени да се съобразяват с много условности. Дъф недоумяваше защо Кейтнес се съмнява в думите му. Не го ли познаваше? Вероятно от желание да я подразни й отговори, че са му предложили да прекара тази нощ в хотела към казиното.
— Тук ли ще спиш?
Дъф въздъхна. Какво, дявол да го вземе, искат тези жени? Защо всички се стремят да го вържат, да го приковат към постелите си, да го тъпчат с храна, за да могат да доят портфейла и тестисите му, а после да го обременяват с още наследници и още угризения?
— Не — отвърна той и хвърли поглед към Макбет.
Човекът, виновник за тържеството, изглеждаше странно потиснат и неразположен. Нима тежките отговорности, свързани с новия пост, вече бяха успели да изплашат веселото, безгрижно момче у него? Е, връщане назад нямаше.
— Ти си тръгни първа. Ще постоя още малко и ще дойда.
Долови колебанието й. Срещна погледа й в огледалото зад рафтовете с бутилки. Тя понечи да го докосне. Стрелна я предупредително. Тя се въздържа. И се отдалечи. Божичко!
Дъф гаврътна питието на един дъх. Стана и се отправи към Макбет, облегнат на барплота. Крайно време беше да му честити, както подобава на случая. В същия миг обаче Дънкан му препречи пътя, наоколо се струпа народ и Дъф изгуби Макбет от полезрението си. След малко го видя как бързешком излиза от залата след развяващите се поли на Лейди.
Макбет я настигна, докато тя отключваше избата.
— Не мога — каза той.
— Моля?
— Не мога да отнема живота на началника ми.
Погледна го. Хвана реверите му, дръпна го в мазето и затвори вратата.
— Не ме предавай точно сега, Макбет. Дънкан и гардовете са по стаите. Всичко е готово. Взе ли универсалния ключ?
Макбет го извади от джоба си и го разклати пред лицето й.
— Вземи си го. Не мога.
— Не можеш или не искаш?
— И едното, и другото. Не искам, защото не мога да се насиля да извърша такова злодеяние. Ще бъде грешка. Дънкан е добър директор и аз не го превъзхождам с нищо. Тогава какъв е смисълът да го убивам? Само за да задоволя егото си ли?