— Ние, хората, сме практични същества — сви рамене Лейди. — Ако сме направили избор и той не подлежи на промяна, полагаме неимоверни усилия в защита на правотата му, та грешките ни да не ни навестяват и измъчват. Според мен това е рецептата за щастлив живот.
— И се боите, че вашите грешки ще ви измъчват, ако си позволите обективна оценка на направения избор?
— За да постигне целите си, една жена трябва да разсъждава и да действа като мъж и да пренебрегва семейството — и плановете за собственото, и уважението към чуждите семейства.
Дъф се сепна. Опита се да улови погледа й, ала тя се наведе напред, за да налее вино на гостите наоколо. В следващия миг Дънкан почука по чашата си, изправи се и се покашля. Държа емоционална благодарствена реч. Поднесе почитанията си на домакинята за великолепната вечеря и поздрави домакина за повишението, като не пропусна да отдаде дължимото и на каузата, която всички присъстващи бяха прегърнали: да превърнат града в място, годно за живеене. Дънкан закри вечерта с думите, че след толкова дълъг работен ден всички заслужават почивката, отредена им от Господ Бог. Посъветва подчинените си да се възползват от нея, защото не било сигурно, че през следващите седмици директорът на полицията ще бъде толкова благосклонен.
Пожела им лека нощ, сподави прозявката си и вдигна тост за домакините. По време на аплодисментите Дъф погледна Макбет. Питаше се дали новоизлюпеният шеф на „Оргкрим“ на свой ред няма да вдигне тост за Дънкан — все пак ставаше дума не за кого да е, а за самия директор на полицията. Макбет обаче остана на мястото си, блед и вцепенен като истукан. Явно се чувстваше неловко в новата ситуация, в новата си роля с нейните особености.
Дъф галантно издърпа стола на Лейди.
— Благодаря за прекрасната вечер, госпожо.
— Аз също, Дъф. Взехте ли си ключа за стаята?
— Ще нощувам… другаде.
— Ще се прибирате във Файф ли?
— Не, ще остана в дома на мой братовчед. Утре рано сутринта ще мина да взема Дънкан. Във Файф сме почти съседи.
— В колко часа ще се отбиете?
— В седем. И двамата имаме деца и… и… през уикенда не ни остава и свободна минута, знаете как е.
— Всъщност не знам — усмихна се Лейди. — Лека нощ и много поздрави на братовчед ви, Дъф.
Един по един гостите се разотиваха по стаите или по домовете си. Застанал на рецепцията, Макбет се ръкуваше и мотолевеше нищо незначещи думи за довиждане. Беше благодарен, че това поне го спасява от разговори с останалите на бара.
— Не ми изглеждаш добре — отбеляза Банко с леко фъфлене. Тъкмо беше излязъл от тоалетната. Тупна тежката си лапа върху рамото на Макбет. — Върви да си лягаш — хем ще си починеш, хем няма да заразиш околните.
— Идеята ти не е лоша, Банко, но Лейди още е на бара и забавлява гостите.
— Директорът си легна преди близо час. Значи имаш пълното право да се оттеглиш. Аз само ще си допия на бара и после с Флинс също си тръгваме. Тогава да не съм те видял да ми стърчиш тук като портиер. Ясно?
— Тъй вярно. Лека нощ, Банко.
Макбет видя как приятелят му се връща до бара с леко нестабилна походка. Погледна си часовника. До полунощ оставаха седем минути. Седем минути до съдбоносния удар. Макбет изчака три минути, изопна гръб и погледна през двукрилата врата на залата към бара, където Лейди бъбреше с Малком и Ленокс. В същия миг, сякаш усетила взора му, тя се обърна и погледите им се срещнаха. Лейди кимна едва забележимо, Макбет й кимна на свой ред. После тя се разсмя на реплика на Малком, а отговорът й развесели двамата мъже и те също прихнаха. Умееше ги тя тези неща.
Макбет се качи по стълбите, отключи вратата на апартамента, където щяха да нощуват с Лейди, и влезе. Долепи ухо до стената към стаята на бодигардовете. Оттам се носеше равномерно, спокойно хъркане. Някак почти невинно. Макбет седна на леглото. Плъзна длан по гладката кувертюра. Коприната зашушна под загрубелите възглавнички на пръстите му. Лейди определено си я биваше. Той никога няма да стигне нейното ниво. Навярно двамата наистина имаха големи шансове за успех, навярно тандемът „Макбет — Лейди“ притежаваше нужния потенциал да внесе промяна, да преобрази града по свой вкус, да продължи започнатото от Дънкан и да изведе делото му до висоти, непостижими за директора, дори да беше жив.
С волята и влиянието си Лейди и Макбет можеха да спечелят народа. „От народа, за народа, с народа.“
Пръстите му погалиха двата кинжала, положени върху леглото.
Ако властта не притежаваше подобна корумпираща и отравяща сила, нямаше да се наложи да постъпват така. Ако Дънкан носеше неопорочено сърце на идеалист, щяха да обсъдят положението и Дънкан щеше да си даде сметка, че от двамата Макбет е по-подходящ да реализира проекта на Дънкан и да измъкне града от мрака. Защото, макар Дънкан да имаше визия за бъдещето, обикновените граждани не биха последвали пришелец от Капитол, при това представител на висшата класа, нали? Щяха да приемат лидер само ако е от техните редици. Дънкан можеше да играе ролята на навигатор, да чертае курса, но капитан трябваше да бъде Макбет. Единствен той би могъл да накара екипажа да му се подчинява, единствен той би бил способен успешно да изведе кораба до желаната и от двамата цел, до безопасно пристанище. Ала макар че смяната на капитана би била в името на благото на града, Дънкан, разбира се, никога не би преотстъпил доброволно поста си на Макбет. Защото, въпреки излъскания си имидж на морален стожер, Дънкан с нищо не беше по-добър от другите облечени във власт — и той като тях поставяше личните си амбиции над всичко останало. Ами да. Дънкан очистваше онези, които можеха да навредят на представата за него и да разклатят властта му.