Когато пристигнаха, завариха тялото на Кодор още топло.
Така беше, нали? Да, точно така беше. Без съмнение.
Настана полунощ.
Макбет затвори очи. Трябваше да се потопи в Специалното състояние. Преброи от десет до едно. Отвори очи. Изруга, пак ги затвори и повтори упражнението. Погледна си часовника. Грабна кинжалите, пъхна ги в презраменния кобур, специална изработка — по един от всяка страна — и излезе в коридора. Подмина вратата на бодигардовете и спря пред стаята на Дънкан. Наостри уши. Тишина. Пое си дъх. Беше обмислил предварително отделните възможни сценарии, оставаше само да действа. Пъхна универсалния ключ в отвора, за миг зърна отражението си в лъскавата брава от полиран месинг, стисна топката и я завъртя. Благодарение на светлината, проникнала от коридора, успя да огледа най-общо обстановката, преди да затвори вратата.
В тъмното притаи дъх и се заслуша в дишането на другия.
Равномерно и спокойно.
Както дишаше през онази нощ директорът Лориъл в сиропиталището.
Не, не бива да допуска мисълта му да се отплесва точно сега!
Това е дишането на Дънкан и то показва, че той спи.
Макбет се приближи до вратата на банята, включи осветлението вътре и я открехна. Толкова светлина щеше да му е достатъчна да осъществи намерението си.
Застана до леглото и погледна спящия, нищо неподозиращ мъж. Ето го пак в същата ситуация. Каква ирония. Вдигна кинжала. Нима има нещо по-просто от убийството на беззащитен човек? Решението вече бе взето, оставаше само да го осъществи. Та нали вече уби един беззащитен човек край шосето към Форз? Тогава го направи за пръв път. Девствеността му, така да се каже, вече бе отнета. С онова убийство той погаси дълга си към Дъф, изплати му се в същата валута, в която му бе задлъжнял — в студена кръв. Беше видял как върху белия чаршаф руква топлата кръв на Лориъл — черна на цвят в тъмнината. Какво го спираше сега? С какво сегашната конспирация беше по-различна от конспирацията му в комбина с Дъф? Двамата нагласиха нещата на местопрестъплението така, че картината до Форз да потвърждава тяхната версия на случилото се. Колкото до онова в сиропиталището, се разбраха да го запазят в дълбока тайна. Понякога жестокостта се бори на страната на доброто, Макбет.
Той погледна острието, което проблесна, отразявайки светлината от банята.
Отпусна ръка.
Не можеше да го убие.
Но трябваше. Трябваше. Налагаше се да се насили. Какво обаче да направи, като не може — дори в Специалното състояние?
Беше нужно да стане пак онзи, другият, когото бе заровил дълбоко-дълбоко, онзи безумен, безпощаден садист, когото се бе заклел да погребе завинаги.
Взрян в големия мъртъв локомотив, Банко си разкопчаваше панталона. Олюля се, забрулен от силния вятър. Беше на градус и си даваше сметка.
— Хайде де, тате — обади се зад гърба му Флинс.
— Колко е часът, момчето ми?
— Не знам, но луната е слязла.
— Значи минава полунощ. През нощта се очаква буря.
Кобурът, увиснал отдясно между първата и втората гайка на колана, му пречеше. Откачи го и го подаде на Флинс. Младежът го пое с отчаян стон.
— Тате, тук сме на обществено място, не е прилично…
— Ха, обществено място! Обществен писоар му викам аз! — изломоти Банко и забеляза как иззад локомотива се появи тъмен силует. — Дай ми пистолета, Флинс!
Светлина падна върху лицето на облечения в черно.