— А, ти ли си.
— Привет — поздрави Макбет. — Исках малко да си проветря главата.
— А аз — оная работа — изфъфли Банко. — Но не съм възнамерявал да пикая върху Бърта. След затварянето на църквата „Свети Йосиф“ това би значило да оскверня последната светиня в града.
— Щом казваш.
— Всичко наред ли е? — попита Банко и се опита да се отпусне. Открай време не можеше да се облекчава в присъствието на други мъже, но сега при него все пак бяха синът му и Макбет, а те не можеха да се нарекат чужди хора.
— Да — потвърди Макбет със странно неутрален тон.
— Снощи сънувах трите сестри — продължи Банко. — С теб още не сме го обсъждали, но познаха доста неща, нали?
— Почти забравих за тях. Хайде да го обсъдим друг път.
— Добре — Банко усещаше, че „пробивът“ е близо.
— Да те питам нещо. Сега си заместник-шеф на „Оргкрим“, но ако, само да предположим, пророчеството на онези врачки се сбъдне…
— Да? — изпъшка Банко. Изгуби търпение, напъна и не успя да изцеди и капка.
— В такъв случай ще се радвам, ако ме последваш и на по-високия пост.
— И да стана заместник-директор на полицията? Ха-ха, шегаджия такъв! — Изведнъж Банко схвана, че Макбет говори сериозно. — Разбира се, момчето ми, разбира се. Знаеш, че винаги съм склонен да последвам бореца в името на доброто..
Погледнаха се. И внезапно — сякаш с магическа пръчица — струята текна. Банко погледна надолу. Златиста и величествена, тя бликаше плътно, плискаше върху голямото задно колело на локомотива и се стичаше по релсите.
— Лека нощ, Банко. Лека нощ, Флинс.
— Лека нощ, Макбет — отвърнаха в един глас баща и син.
— Чичо Макбет да не беше пиян? — попита Флинс след малко.
— Пиян ли? Той не близва, нали знаеш.
— Да, но се държа много странно.
— Странно? — Банко се ухили мрачно, докато доволно гледаше непрекъснатата плътна струя. — Вярвай ми, когато е надрусан, Макбет не се държи странно.
— А как?
— Направо обезумява.
Силен порив на вятъра отвя струята настрани.
— Задава се буря. — Банко си вдигна ципа.
Макбет обиколи отвън Централната гара и се върна. Банко и Флинс вече ги нямаше. Влезе в голямата чакалня.
Сканира помещението с поглед и начаса разпредели присъстващите в четири категории: пласьори, консуматори, консумиращи пласьори и нуждаещи се от сушинка, които не след дълго щяха да се впишат в една от другите три категории. Самият той беше извървял същия път: от беглец от сиропиталище, прехранващ се с помощи от пратениците на Армията на спасението, до консуматор, който пласира, за да има пари за дрога и храна.
Макбет отиде до затлъстял възрастен мъж в инвалидна количка.
— Четвъртинка адска смес — поиска той.
Самото звучене на думите пробуди в организма му нещо задрямало.
Мъжът в инвалидната количка вдигна глава.
— Макбет — сякаш изплю името и от устата му изригна дъжд от ситни пръски слюнка. — Аз те помня и ти ме помниш. Ти си полицай, а аз не продавам дрога, ясно? А сега чупката.
Макбет пробва при друг продавач — мъж в карирана риза, толкова надрусан, че не можеше да стои на едно място.
— Т-т-ти за идиот ли ме мислиш, бе? — кресна той. — Всъщност съм точно такъв, иначе нямаше да кисна тука, нали? Но да продам дрога на ченге и да ме тикнат в ареста! Ти не можеш да издържиш без доза повече от пет часа, а аз как очакваш да изкарам двайсет и четири? — Мъжът отметна глава назад и смехът му прокънтя под сводестия таван.
Макбет продължи по коридора към залата за заминаващи. Гласът на втория продавач отекна зад гърба му:
— Внимание, към вас идва ченге, хора!
— Здравей, Макбет — обади се немощен глас.
Макбет се обърна. Беше младежът с превръзката над окото. Седеше до стената. Макбет отиде до него и приклекна. Черната превръзка се бе вдигнала малко нагоре и Макбет надникна в тайнствения мрак на кухата очна ябълка.
— Трябва ми четвъртинка адска смес — каза той. — Можеш ли да ми помогнеш?
— Не — отвърна младежът. — На никого не мога да помогна. А ти на мен?
В здравото му око Макбет зърна нещо до болка познато. Все едно се погледна в огледало. Какви, по дяволите, ги вършеше? С помощта на добри хора се бе измъкнал оттук. Нима сега пак се връщаше? За да успее да извърши престъпление, чието зверство би стъписало и най-отчаяния наркоман? Все още можеше да се откаже. Да заведе това момче в „Инвернес“. Да го нахрани, да му предостави баня и топла постеля. Тази вечер можеше да се развие по начин, съвсем различен от предначертания. Все още съществуваше такава възможност. Възможността да се спаси. Да спаси момчето, да спаси Дънкан, да спаси Лейди.