Девета глава
Дъф, като по-отракан, бе отишъл при двете момичета и ги бе попитал имат ли нещо против той и приятелят му да седнат при тях. Макбет купи бира за четиримата и докато приближаваше масата, чу Дъф да се хвали, че с неговия приятел били най-добрите от завършващия випуск в Полицейската академия. Очаквало ги повече от светло бъдеще: с други думи, мъже, които не са за изпускане. Момичетата се засмяха, а очите на Мередит — така се казваше едната — проблеснаха. Макбет я погледна, но тя сведе глава. Барът затвори, Макбет изпрати Мередит до пътната врата на дома й, а тя го възнагради с дружелюбно ръкостискане и телефонен номер. На следващата сутрин Дъф подробно му разказа как оправил Рита, приятелката на Мередит, в тясното й легло в общежитието на училището за медицински сестри.
Същия следобед Макбет се обади и с разтреперан глас покани Мередит на вечеря.
Преди това запази маса в ресторант „Лион“ и още тогава, като видя красноречивия поглед на келнера, схвана какъв гаф е напът да сътвори. Дъф му предложи свой официален костюм, но му беше голям и се наложи да вземе костюм от Банко — с два номера по-малък и купен преди двайсет години. За щастие Мередит, в елегантна рокля, с красотата и спокойното си, мило държане успя изцяло да компенсира неговата недодяланост. От менюто Макбет разбра само цените, но Мередит му обясни кое ястие какво съдържа. Такива са французите, отбеляза тя, отказват да проумеят, че езикът им вече не е световен, но същевременно, понеже са толкова зле с английския, не биха понесли двойното унижение да покажат невежеството си на езика на отколешните си съперници.
— Арогантността и ниското самочувствие често вървят ръка за ръка — каза Мередит.
— Аз имам ниско самочувствие — призна Макбет.
— Говорех за твоя приятел Дъф. А ти защо си с ниско самочувствие?
Макбет й разказа за миналото си. За сиропиталището, за Банко и Вера. За Полицейската академия. С Мередит се общуваше много лесно и Макбет се изкушаваше да й разкаже всичко, дори историята с Лориъл. Ала се сдържа. Мередит, стана ясно, бе израснала в западната част на града. Родителите й се грижели децата да са изцяло обезпечени, но били много взискателни и амбициозни — особено по отношение на братята й.
— Израснах в защитена, привилегирована и скучна среда — обобщи тя. — Никога не съм стъпвала във Втори район изток. — Засмя се, защото Макбет отказа да повярва. — Честно! Нито веднъж!
След вечерята той я заведе до речното корито. Тръгнаха по разнебитения път покрай порутените къщи и се спуснаха чак до моста „Пени“. Пред пътната врата той й пожела лека нощ, а тя се наведе и го целуна по бузата.
Макбет се прибра и в общежитието завари Дъф буден.
— Разказвай — заповяда той. — Бавно и с подробности.
Два дни по-късно. На кино. „Повелителят на мухите“.
Поеха към къщи под един чадър. Мередит го хвана под ръка.
— Как е възможно децата да са толкова жестоки и брутални? — попита тя.
— Защо децата да се различават от възрастните в това отношение?
— Нали са родени невинни!
— Невинни и без морал. Нима възрастните внушават преднамерено на децата кротка пасивност, та те да приемат мястото си в обществото и да позволяват на възрастните да постъпват с тях, както намерят за добре?
Пред пътната врата се целуваха. В неделя Макбет я заведе на разходка в гората от отвъдната страна на тунела. Носеше кошница с храна за пикник.
— Ти си можел и да готвиш! — възкликна впечатлена тя.
— Банко и Вера ме научиха. С тях често идвахме тук.
Започнаха да се целуват, тя задиша тежко и той бръкна под памучната й рокля.
— Не още… — помоли тя.
И той спря. Издълба сърце в ствола на голям дъб, а с върха на кинжала изписа имената им: Мередит и Макбет.
— Ще ти пусне — заключи Дъф, след като Макбет му разказа как е минал пикникът. — В сряда ще ходя при Рита. Покани Мередит тук.
Макбет чу да се звъни на вратата, запали свещи и отвори бутилка вино. Беше подготвен. Но не и за онова, което се случи. Още с влизането тя разкопча колана му и бръкна в панталона му.
— Н-н-недей — помоли той.
— Защо? — смая се тя.
— С-с-спри.
— Защо заекваш?
— Н-н-не искам.
Тя си отдръпна ръката, бузите й пламнаха от срам.
После изпиха мълчаливо по чаша червено вино.
— Утре сутринта ще ставам рано — съобщи по едно време тя. — Сесията наближава…
— Добре.
Минаха три седмици, без да се видят. Макбет се опита да й звънне няколко пъти, но или никой не отговаряше, или вдигаше Рита и казваше, че Мередит я няма.