— С Мередит май вече не сте гаджета, а? — попита Дъф.
— Не сме.
— И аз скъсах с Рита. Нещо против да изляза с Мередит?
— Питай нея.
— Вече го направих.
Макбет едва преглътна. Сякаш ноктеста лапа стисна сърцето му.
— И? Какво ти отговори тя?
— Съгласи се.
— Така ли? И кога ще…
— Снощи. Само вечеряхме, но беше… много приятно.
На следващата сутрин Макбет осъмна болен. Едва след няколко дни му стана ясно каква е болестта и че за разбито сърце лек няма. Трябва да се преболедува. Макбет така и направи. Страда в самота, без да спомене името й пред друг, освен пред стария дъб от здравата част на тунела. След известно време симптомите отшумяха. Почти. Макбет откри, че не е вярно онова, дето го говорят хората: човек се влюбвал само веднъж. За разлика от Мередит Лейди се оказа едновременно и болест, и лек. Жажда и вода. Копнеж и утоляване. Сега гласът й долиташе до него от отсрещната страна на морето, от отсрещната страна на нощта.
— Любов моя…
Макбет се носеше през вода и въздух, през светлина и мрак.
— Събуди се!
Той отвори очи. Лежеше в леглото им. Явно все още беше нощ, защото стаята тънеше в мрак, ала в този мрак имаше нещо зърнисто, едва забележима сивота, предвещаваща скорошно разсъмване.
— Най-после! — просъска Лейди в ухото му. — Къде беше?
— Как така къде? — Макбет се опита да задържи крайчето на съня, който сънува допреди малко. — Не бях ли тук?
— Телом да, но от няколко часа се опитвам да те събудя. Все едно беше изпаднал в безсъзнание. Какво си направил?
Макбет все още удържаше съня в паметта си, ала изведнъж се зачуди хубав ли е бил, или кошмар. Дънкан… Пусна крайчето, картините се завъртяха вихрено и потънаха в мрака.
— Зениците ти са разширени. — Тя обхвана лицето му с длани. — Взел си наркотик. Това е причината.
Той се извърна странично и от нея, и от светлината.
— Имах нужда.
— Направи ли онова?
— Кое?
Тя го разтърси силно.
— Макбет, любов моя, отговори ми! Извърши ли деянието, което ми обеща?
— Да! — Простена и прокара длан по лицето си. — Не. Не съм сигурен.
— Как така не си сигурен?
— Виждам го пред очите си със забит кинжал, но не знам наистина ли се е случило, или съм го сънувал.
— Върху нощното ти шкафче лежи кинжал. Нали се разбрахме да оставиш и двата кинжала при охранителите, след като убиеш Дънкан. По един кинжал при всеки гард.
— Да, да, не съм забравил.
— Другият кинжал при бодигардовете ли е? Хайде, Макбет, стегни се!
— Недейте спа! Макбет закла съня.
— Какво?
— Той го каза. Или съм го сънувал.
— Да влезем да проверим.
Макбет затвори очи и протегна ръце към съня с надеждата той да му даде отговор. Предпочиташе да се върне към съня, а не в онази стая. Сънят обаче се бе изплъзнал между пръстите му. Макбет отвори очи и видя Лейди да слухти, допряла ухо до стената.
— Още хъркат. Идвай!
Тя грабна кинжала от нощното шкафче.
Макбет си пое дълбоко дъх. Денят и неговата разобличаваща светлина наближаваха. Преметна крака през ръба на леглото и чак сега установи, че си е легнал с дрехите.
Излязоха в коридора. Не се чуваше нито звук. Гостите на „Инвернес“ обикновено не стават рано.
Лейди отключи вратата на бодигардовете и с Макбет се вмъкнаха вътре. Отпуснати в креслата, мъжете спяха. Кинжал обаче не се виждаше никъде. По костюмите им нямаше размазана кръв, както предвиждаше планът.
— Явно само съм сънувал — прошепна Макбет. — Да се махаме оттук.
— Не! — просъска Лейди и се насочи към вратата между стаята на охранителите и стаята на Дънкан. Прехвърли кинжала в дясната си ръка и без капка колебание завъртя рязко топката и влезе.
Макбет чакаше с наострени уши.
Нищо. Приближи се до вратата.
През прозореца се процеждаше сивкава дрезгавина.
Лейди стоеше до отсрещната страна на леглото с вдигнат пред устата кинжал. Стискаше дръжката с две ръце, а очите й бяха облещени от ужас.
В леглото лежеше Дънкан с отворени очи, сякаш втренчени в нещо до вратата към коридора. Всичко беше изпоцапано с кръв: завивката, револверът върху нея, ръката, отпусната върху оръжието, дръжката на кинжала, стърчащ от врата на Дънкан подобно на закачалка за стена.
— О, любов моя — прошепна Лейди. — Моят мъж, моят герой, моят спасител! Макбет!
Макбет отвори уста да каже нещо, но в същия миг едва доловим стържещ звън отдолу наруши пълната неделна тишина.
Лейди си погледна часовника.
— Дъф идва. Подранил е! Любов моя, слез и го задръж, докато оправя нещата тук.